Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" разговаряха за жертвите на акули. Пол Оуен вече четири пъти ме нарече Маркъс, а за мой късмет само два пъти се обърна към Ивлин с името Сесилия, но на нея не ѝ направи впечатление, защото, откакто сме в лимузината, само гледа кръвнишки Кортни. Както и да е, никой не поправи Оуен и едва ли някой ще го стори по-късно. Дори аз самият нарекох  Ивлин Сесилия един-два пъти, когато тя явно не следеше цедеше разговора, защото беше заета да хвърля убийствени погледи на Кортни. На мен пък ми втръсна Карутърс да ме хвали колко добре съм изглеждал и колко хубав бил костюмът ми.

Без съмнение Ивлин и аз сме най-добре облечената двойка. Аз нося палто от агнешка вълна, вълнено сако и вълнен панталон, памучна риза, кашмирен пуловер с шпиц деколте и копринена вратовръзка – всичко от "Армани". Ивлин се е барнала с памучна блуза от "Долче и Габана", велурени обувки от "Ив Сен Лоран", шарена пола от "Адриен Ландау" с кожен колан "Джил Стюарт", чорапогащник "Калвин Клайн" и обеци  от венецианско стъкло от "Франсис Патики Стайн", а в ръката си държи една-единствена бяла роза, която ѝ купих от корейски магазин, преди да ме вземе лимузината на Карутърс. Карутърс е със спортно сако от агнешка вълна, кашмирена плетена жилетка, панталони с диагонална шарка, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Хермес". ("Много се е издокарал", пошепна ми Ивлин в ухото и аз мълчаливо се съгласих.) Кортни е с трипластова муселинена блуза и дълга кадифена пола с няколко плисета отзад в долния край, кадифена панделка и емайлови обеци от "Хосе и Марин Барера", ръкавици "Портолано" и обувки "Гучи". Пол и Ашли според мен малко са се пренатруфили, а тя и с тъмни очила, въпреки че стъклата на автомобила са тонирани и навън се здрачава. Тя държи малък букет маргаритки, подарени ѝ от Карутърс, но това изобщо не предизвика ревност у Кортни, заета с мисълта как да разкъса лицето на Ивлин, което в този момент ми се струва добра идея. Нейното изпълнение би ми доставило удоволствие, макар лицето на Ивлин да е по-хубавото. Кортни е малко по-готина от нея в тялото, но Ивлин я бие с по-красиви цици.

Концертът продължава вече двайсетина минути. Мразя музиката на живо, но всички наоколо са станали прани и вият от кеф, опитвайки се да надвикат шумната музика от мощните високоговорители, надвиснали над главите ни от сцената. Удоволствие ми достави един-единствен факт: мернах Скот и Ан Смайли, седнали десет реда зад нас, на скапани, но със сигурност не по-евтини места. Карутърс сменя мястото си с Ивлин, за да ми говори нещо по служба, но аз не чувам нито дума и се сменяме с Ивлин, за да седна до Кортни.

– Голям смотаняк е този Луис – крещя в ухото ѝ. Нищо не подозира.

– Ръбчо е с "Армани" – отвръща ми тя и сочи към басиста.

– Не е "Армани" – викам. – "Емпорио".

– Не – крещи тя. – "Армани".

– При "Армани" сивото е по-убито, реверите са с удължени върхове, карето е леко, има много райета и точки – надвиквам се с глъчката, ядосан, че не знае това и не различава "Армани" от "Емпорио". – Има голяма разлика. Кой от тях е Тъпчо?

– Май барабанистът. Не съм много сигурна. Пуши ми се. Къде беше онази вечер? Ако кажеш, че си бил с Ивлин, ще ти тресна един по мутрата.

– Барабанистът не носи нищо от "Армани" – крещя със запушени   уши. – Нито пък от "Емпорио". Сигурация.

– Не зная как се казва барабанистът – вика тя в отговор.

– Питай Ашли – дера се аз.

– Ашли? – провиква се тя, като се навежда през краката на  Пол и потупва Ашли по бедрото. – Кой е Тъпчо?

 Ашли изкрещява нещо в отговор, който не мога да чуя, а Кортни се обръща към мен и свива рамене.

– Казва, че не можела да повярва, дето е в Ню Джързи.

Карутърс прави знак на Кортни да си сменят местата. Тя се  прави на разсеяна и стисва бедрото ми; стягам мускулите си, а китката ѝ се плъзга нежно нагоре. Но Луис настоява, Кортни става и изкрещява в лицето ми:

– Мисля, че няма да минем без дрога.

Само кимам в отговор. Вокалистът на групата Боно изпищява нещо, което звучи като Where the beat sounds the same. Ивлин и Ашли отиват да купят цигари или нещо за пиене и до тоалетната. Луис се тръшва до мен.

– Момичетата скучаят – реве той в ухото ми.

– Кортни иска да ѝ намерим малко кокаин за довечера.

– О, няма проблем – отвръща той, но гледа навъсено.

– Запазили ли сме маса някъде?

– В "Брюксел" – крещи той и поглежда "Ролекс"-а си. – Но май няма да успеем да стигнем навреме.

– Ако не успеем – предупреждавам го, – не отивам другаде. Ще ме стоварите пред нас.

– Ще успеем бе, не бой се – успокоява ме той.

– Добре де, ама ако не стане, какво ще кажеш за някой японски ресторант? – предлагам малко по-сговорчиво.

– Има един много готин бар за суши в Горен Уест Сайд.Жесток  е. Готвачът е бил в "Изоито". Страхотни препоръки му дават в "Загат".

– Бейтмън, знаеш, че мразя японците – крещи в лицето ми Карутърс с ръка зад ухото. – Мамка им на тия жмички!

– Какви ги говориш бе? – викам в отговор.

– Знам, знам – маха той с ръка. – Те пестят повече от нас и не правят толкова много изобретения, но знаят как да крадат това, което ние сме измислили, да го подобрят и да ни го натикат после в задниците!

 Втренчвам се в него и направо не мога да повярвам, че казва това, после се обръщам към сцената, където китаристът бяга в кръг, а Боно е разперил ръце и препуска от единия до другия край. Пак поглеждам към Луис, лицето му още е зачервено от гняв, очите му са се ококорили, по устата му е избила пяна, мълчи като риба.

– Какво общо има това с кухнята? – питам истински зачуден. – Избърши си устата.

– Мразя японските кулинарни изгъзици – крещи той и прави отвратена гримаса. – Сурова риба и какви ли не боклуци.

– Карутърс...

Изведнъж спирам, втренчен отблизо в лицето му, дори не се сещам какво щях да му казвам.

– Какво, Бейтмън? – навежда се той към мен.

– Абе направо ме убиваш с твоите глупости – надвиквам музиката и крясъците. – Защо не си запазил маса за по-късен час? Сега ще трябва да чакаме, докато се освободи някоя.

– Какво? – провиква се и той, свил шепа около ухото си, сякаш това му помага да чува по-добре.

– Ще чакаме бе! – крещя още по-силно.

– Това не е проблем.

Вокалистът на групата протяга ръка към нас от сцената, но аз му махам да се разкара.

– Така ли мислиш, Луис? Грешиш. Осрал си работата – обръщам се към Пол Оуен, който също изглежда отегчен, затиснал с две ръце ушите си, но все пак успява ди разговаря за нещо си с Кортни.

– Няма да чакаме бе – вика Луис. – Обещавам.

– Не обещавай нищо, смотаняк такъв. Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

– Не ми се сърди, Патрик – моли се Луис. – Всичко ще е точно.

– Добре де, стига толкова. Чуй сега: Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

Карутърс първо поглежда към него и после ми отговаря:

– Сигурно. Чух, че Ашли имала хламиди.

– Ще говоря с него – извиквам му, надигам се и се прехвърлям на празния стол до Оуен.

Но щом сядам, нещо необичайно на сцената привлича вниманието ми. Боно е прекосил сцената зад гърба ми, сега клечи на ръба ѝ, точно срещу мен, и се е вторачил право в очите ми. Облечен е в черни джинси (вероятно " Китоно"), сандали и кожена жилетка без риза отдолу. Кожата му е бяла, покрита с капки пот, тялото му не е от най-тренираните, всъщност не се забелязва по-изпъкнало мускулче по него, освен ако не е скрито под оскъдната окосменост на гърдите му. На главата си е нахлупил каубойска шапка, косата му е опъната назад, стегната в опашка. Реве някакъв стих, който чувам ясно: A hero is an insect in this world^[17]. Едва забележимо самодоволство грее на лицето му  и постепенно става все по-изразено. Точно тогава червена светлина залива сцената зад него и някакво страхотно чувство, по-скоро проникновение, изпълва гърдите, тялото, съзнанието ми, сърцето ми затуптява по-бързо и за миг ми се струва, че невидима връв, тръгваща от Боно, се увива около мен, публиката сякаш изчезва, а музиката забавя ритъма си и леко затихва, стадионът е празен, музикантите чезнат в мъгла и на сцената остава само Боно...