– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.

– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.

– Как разбра? – питам Ван Патън.

– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.

Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.

– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?

– Коя е Кейт? – питам.

– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.

– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.

– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?

– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.

– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.

– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.

– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.

– Абе не ви ли казах...

Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.

– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.

– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.

– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.

– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.

– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!

Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:

– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!

Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:

– Пури.

– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.

– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.

– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.

– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.

– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...

– Простаци – повтаря Макдърмот и кима на Ван Патън и на Прайс.

– Да, простаци и неразумни чичковци или туристи, които неизбежно ще започнат да се оплакват от нашия невинен порок... Така че – завирам петдесетачка в костеливата ѝ ръчица, – ако може, гледай да не ни досаждат, много ще сме ти благодарни. – Погалвам ръката ѝ, преди да свия пръстите ѝ в юмрук върху банкнотата. – А ако някой все пак се оплаче... – тук правя пауза – просто го изритай.

Тя кимва безмълвно и се отдръпва със същия объркан изpaз на лицето.

– Освен това – добавя Прайс с усмивка, – ако още веднъж чаши с "Белини" се приближат в радиус от десет метра от масата, ще подпалим управителя. Така да знаеш, можеш да го предупредиш.

След дълго мълчание, през което съзерцаваме мезетата, Ван Патън проговаря:

– Бейтмън?

– Какво?

Боцвам парче риба и го топвам в златистия хайвер, после оставям вилицата.

– Върхът си – измърква той.

Прайс забелязва друга сервитьорка да се задава с поднос, на който има четири чаши с познатата розова течност, и не издържа.

– Мамицата им на тия, ще ме съсипят...

Но тя сервира питиетата на масата до нас, където седят четирите мацки.

– Готина е – заявява Ван Патън, който е зарязал мидения колбас.

– Да, здраво гадже – съгласява се Макдърмот. – Определено си я бива.

– Става – мръщи се Прайс. – Ама я ѝ вижте коленете.

Докато мацето се върти около масата, я оглеждаме хубаво и въпреки че краката ѝ са дълги и с добър тен, забелязвам, че едното ѝ коляно е по-голямо от другото. Лявото ѝ коляно всъщност е с по-голяма капачка и този почти незабележим дефект ни отблъсква. Загубваме интерес към нея. Ван Патън пак се взира в мезето си объркано, после поглежда към чинията на Макдърмот и констатира:

– Ама и на тебе са ти объркали поръчката. Това е суши, а не сашими.

- Абе майната му – въздъхва Макдърмот. – И без това не сме дошли заради храната.

Някакъв тип, който много прилича на Кристофър Лодър, приближава към масата ни, потупва ме по рамото и казва:

– Здрасти, Хамилтън. Страхотен тен имаш.

И отминава към мъжката тоалетна.

– Страхотен тен имаш, Хамилтън – имитира го Прайс и реди парчета мексикански хляб до хляба в моята чим пика.

– Стига де – отвръщам. – Надявам се, че не съм се изчервил.

– Всъщност къде ходиш, Бейтмън? – пита Ван Патън.

– За тена де?

– Да, Бейтмън, къде ходиш? – Макдърмот също изглежда истински заинтересуван.

– Ами къде! Като всеки друг – в козметичен салон.

– Аз пък – започва Ван Патън и спира, за да привлече вниманието ни – си имам легло и апарат за тен вкъщи.

И лапва голямо парче от мидения колбас.

– Стига бе! – недоумявам.

– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.

– Ама това е идиотско – заявявам.

– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.

– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?

– Ти не си добре – промърморвам.

– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.

Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:

– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?

И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.

– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.

–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.

– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.

– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.

– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?

– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?

– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.

Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.