– Какво по-точно имаш предвид, Харълд? – питам с идиотска усмивка на лицето и тайно се надявам, че това дебелогъзо копеле не е могло да се намърда в "Гручо Клуб", а дори да е успял, щом така се хвали, значи никой не му е обърнал внимание.

– Как какво? Съобщението, което си ми оставил. – Карнис вече са оглежда насам-натам, маха с ръка на колеги и на познати гаджета. – Между впрочем, Дейвис, как е Синтия? – Грабва чаша шампанско от таблата на преминаващ келнер. – Още ходиш с нея, нали?

– Чакай, Харълд. Какво искаш да кажеш? – натъртвам на всяка дума.

На него този разговор вече му е омръзнал, не го интересува и не слуша. Поглежда ме виновно и казва:

– Нищо. Радвам се, че те видях. Ей, това там не е ли Едуард Тауърс?

Проточвам врат, за да вида по-добре, и пак се обръщам към Харълд.

– Не е той. Карнис? Чакай малко.

– Дейвис – въздъхва той уморено, сякаш търпеливо ще обяснява нещо на дете. – Не обичам да говоря зад гърба на хората, шегата ти наистина беше забавна. Само че, копеле, допуснал си фатална грешка. Този Бейтмън е такъв гъзолизец и смотаняк, че просто никой не би повярвал на глупостите му. Иначе ми се стори смешно. Сега дай да видим къде ще хапнем. Може да вечеряме в "150 Устър" или да видим какво е намислил Макдърмот. Или пък Престън. Той е голям бесняк.

Харълд се опитва да тръгне нанякъде.

– Бесняк ли? Бесняк ли? Бесняк ли каза, Карнис? – Разкрещявам се като луд, чувствам се напрегнат, макар да не съм вземал никаква дрога. – Какви ги плещиш? Какъв бил Бейтмън?

– О, стига бе, пич. Че защо, мислиш, го заряза Ивлин Ричардс? Той не може да си поръча жена по телефона, камо ли да... Какво каза, че направил с нея? – Харълд продължава да зяпа разсеяно наоколо и вдига чаша за поздрав към някакви познати. – А, да, накълцал я. – Той пак избухва в смях, но този път се смее по-учтиво. – Сега ме извини, ако обичаш, защото трябва да...

– Чакай. Спри! – изкрещявам в лицето му, за да съм сигурен, че ще ме чуе. – Ти май не разбираш. Нищо не може да влезе в тъпата ти чутура. Аз го убих. Аз, Карнис. Аз нацепих главата на Оуен на парчета. Измъчил съм до смърт десетки жени. Всичко, което издиктувах на телефонния ти секретар, е истина.

Казах всичко, и то съвсем не спокойно, но се чудя защо това не ми действа като благословия.

– Прощавай – казва той и се опитва да не обръща внимание на изблика ми. – Наистина трябва да тръгвам.

– Не! – извиквам. – Не, Карнис. Чуй ме. Слушай ме много, много внимателно. Аз-убих-Пол-Оуен-и-го-направих-с-кеф. По-ясно от това не мога да ти го кажа.

Наблягането на всяка дума едва не ме задушава.

– Но това просто не е възможно – заявява той и ме отблъсва настрани. – И не намирам вече нищо забавно.

– Така и трябва да бъде! – изревавам му. – А защо да не е възможно?

– Ами защото няма как.

Той ме оглежда загрижено.

– Защо? – отново надвиквам музиката, въпреки че не е толкова силна. – Тъпо копеле такова!

Той се опулва насреща ми, сякаш и двамата сме под вода, после ясно и отчетливо ми обяснява:

– Защото... аз... вечерях... с Пол Оуен... два пъти... в Лондон... само преди десет дни.

Гледаме се безмълвно цяла минута, накрая събирам сили да му отговоря, но гласът ми вече не е толкова убедителен и аз самият не съм сигурен в това, което казвам.

– Не... не си.

Но вместо утвърдително, това прозвучава като въпрос.

– Стига, Доналдсън – казва Карнис и освобождава ръката си от моята. – Извини ме.

– Извинен си – ухилвам му се.

После се връщам в сепарето, където междувременно са се настанили Джон Едмънтън и Питър Бийвърс, и се занитвам с един халцион, преди да отведа Джийн у дома, в моя апартамент де. Джийн е облечена с нещо от "Оскар де ла Рента". Нина Гудрич беше в рокля с пайети от "Мацуда" и отказа да ми даде телефонния си номер, въпреки че през това време Джийн беше в тоалетната на долния етаж.

Таксиджия

В сряда преживявам още един неприятен епизод от това, което минава за мой живот, и явно то става по нечия вина, но не знам чия. Задръстване блокира пътя на таксито, с което се нося към Уолстрийт след мощна закуска в "Риджънси" с Питър Ръсел, дето някога беше дилър при мен, преди да си намери свястна работа, и Еди Ламбърт. Ръсел бе с вълнено спортно сако "Редаели" с две копчета, памучна риза "Хакерт", копринена вратовръзка "Ришел", широки вълнени панталони "Криция Уомо" и кожени обувки "Коул-Хаан". "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за ученички от четвърти курс, които си набавят наркотици срещу секс. Толкова ми стана интересно, че за малко да отменя закуската с Ламбърт и Ръсел. Ръсел поръча и за мен, докато разговарях по телефона във фоайето. Оказа се, че е решил да ме натъпче с мазнини и с натрий, и преди да разбера какво става, запристигаха чинии с билкови вафли с шунка в крем-сос "Мадейра", пържени наденички и кейк със сметана. Наложи се допълнително да поръчам на келнера билков чай, нарязано на филийки манго с къпини и бутилка "Евиан". На светлината на утринното слънце, която нахлуваше през прозорците на "Риджънси", наблюдавах как келнерът остъргва шоколада от един еклер върху още горещите яйца на Ламбърт. Накрая пожелах да настърже шоколад и върху филийките ми манго. По време на закуската не се случи нищо интересно. Трябваше да завъртя още един телефон и когато се върнах, забелязах, че едната от филийките манго липсва, но не обвиних никого. Други неща се въртяха в главата ми: как да се помогне на американските училища, липсата на доверие между хората, канцеларски комплекти за бюра, нова ера от възможности и какви са моите, да си купя билет за Стинг, участващ в "Опера за три гроша", която преди броени дни тръгна на Бродуей, как да вземам повече и да помня по-малко...

Седя в таксито, облечен във вълнено-кашмирено палто на "Студио 000.1" от "Фере", вълнен костюм с широки панталони от "Шьонеман", копринена вратовръзка от "Живанши Джентълмен", чорапи "Интъруовън", обувки "Армани" и тъмни очила "Рейбан", през които чета "Уолстрийт Джърнъл". В слушалките на уокмена звучи парче на Бикс Бейдърбек. Оставям "Джърнъл" и вземам "Пост", за да прегледам шеста страница. На светофара на кръстовището на Седмо авеню и Трийсет и четвърта улица в друго такси до моето забелязвам Кевин Гладуин, облечен в костюм "Ралф Лоран". Смъквам надолу тъмните си очила. Кевин вдига очи от новия брой на списание "Мъни" и вижда, че го наблюдавам, точно преди таксито му да изфучи напред. Таксито, в което пътувам, изведнъж се отскубва от задръстването, свива надясно по Двайсет и седма улица и се качва на магистралата Уест Сайд по посока на Уолстрийт. Прибирам вестника, заслушвам се в музиката и се замислям за времето – колко рано захладня. И в този момент забелязвам, че шофьорът ме наблюдава изпитателно в огледалото за обратно виждане. Лицето му – с дълбоки пори и едри корени на брадата, придобива подозрителен и настървен израз. Въздъхвам – нещо нормално, мисля си – и се опитвам да не му обръщам внимание. Отвори предния капак на една кола и веднага ще разбереш що за хора са онези, които са я правили. Тази мисъл не мога да я избия от главата си.

Но шофьорът почуква на плексигласовата преграда и ми дава знак. Докато свалям слушалките на уокмена от главата си, виждам, че заключва вратите – лостчетата падат, изщракват глухо, почти едновременно. Колата върви по-бързо, отколкото би трябвало, в крайната дясна лента на магистралата.

– Да? – обаждам се отегчено. – Какво има?

– Ей, не те ли познавам отнякъде? – пита ме той с едва доловим акцент, който е или средиземноморски, или от Ню Джързи.

– Не – понечвам да си сложа отново слушалките.