– Дизайнер? – питам подозрително.
– Не. Най-обикновена.
Въздъхвам и вземам малката ѝ твърда ръка в своята.
...а в южните пустини на Судан жегата се издига на вълни към небето, стотици хиляди мъже, жени и деца кръстосват храсталаците и отчаяно търсят храна. Разорени и гладни, те кретат от село в село, хранят се с бурени и листа, оставят след себе си опашка от мъртви, обезсилени тела. Самите те умират бавно, неумолимо. Сива утрин в неплодородната пустиня, из въздуха се носят песъчинки, момче с лице като черна месечина лежи на земята и се опитва да разчисти пясъка около врата си, стълбове прахоляк се издигат към небето и скриват слънцето, момчето вече е покрито цялото c пясък, почти мъртво, с нетрепкащи очи, благодарно (представяте ли си някой в този свят да е благодарен за нещо), че никой от измършавелите не му обръща внимание, подминават го, потънали в собствената си болка (не, има някой, който забелязва агонията на момчето, той се усмихва, сякаш знае много важна тайна), момчето отваря и затваря безмълвно напуканите си устни, в далечината се мержелее училищен автобус, а някъде над него към небесата се издига дух, отваря се врата, духът пита: "Защо?", дом за мъртвите, във вечността, любов и тъга изпълват душата на момчето...
– Окей.
Смътно дочувам телефонен звън отнякъде. Докато мълча, край масата ни трябва да са минали стотици, хиляди хора.
– Патрик! – повиква ме Джийн.
Някой спира пред будката на ъгъла с бебешка количка и си купува шоколад. Бебето ни гледа втренчено – Джийн и мен. Ние също се вглеждаме в него. Наистина е странно, но усещам някакво непознато чувство да се надига в мен, сякаш едновременно се приближавам и се отдалечавам от нещо и всичко е възможно.
Аспен
Два часът следобед е, до Коледа остават четири дни. Седя на задната седалка на черна лимузина, паркирана пред безлична тухлена сграда на Пето авеню, и се опитвам да прочета внимателно статия за Доналд Тръмп в новия брой на списание "Фейм". Жанет иска да вляза с нея, но ѝ отговарям само:
– Няма да стане.
Тя е с насинено око от снощи, когато по време на вечеря в "Ил Марлибро" трябваше да я убеждавам да го направи и след доста разгорещен спор в апартамента ми накрая се съгласи. Дилемата на Жанет не предизвиква у мен чувство за вина и по време на вечерята съвсем искрено ѝ заявих, че не мога да изразявам към нея загриженост, каквато не изпитвам. През целия път днес плака в колата. Единственото ясно, разбираемо чувство у нея е отчаянието и може би копнежът, и макар през повечето време да не ѝ обръщах никакво внимание, накрая все пак се наложи да ѝ кажа:
– Слушай, от сутринта съм глътнал два ксанакса и не можеш с нищо да ме разстроиш.
Сега, докато се измъква от лимузината, я успокоявам.
– Така е най-добре – промърморвам. – Не го вземай чак толкова на сериозно.
Шофьорът, чието име забравих, я отвежда до входа на тухлената сграда и преди да влезе, тя се обръща за един последен скръбен поглед. Въздъхвам и ѝ махвам с ръка за сбогом. Тя е с дрехите от снощи: памучно палто, наподобяващо кожа на леопард, с вълнена подплата, и рокля "Бил Блас" от вълнен креп. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта имаше интервю със Снежния човек и за мое голямо учудване той се оказа словоохотлив и симпатичен.
Чашата, от която пия водка "Абсолют", е финландска. В сравнение с Жанет тенът ми е къде-къде по-тъмен.
Шофьорът излиза от сградата и с вдигнат палец ми дава знак, че всичко е наред. После плавно отлепя лимузината от бордюра и потегля към летище "Джон Ф. Кенеди", откъдето самолетът ми за Аспен излита след час и половина. Когато се върна през януари, Жанет ще е извън страната. Запалвам повторно пурата си и се оглеждам за пепелник. На ъгъла на улицата съзирам църква. И какво от това? На кого ли му пука? Това, ако не се лъжа, е петото мое дете, което пращам за аборт, и третото, което не убивам със собствените си ръце (безполезна статистика, признавам си). Вятърът навън е студен и пронизващ, а дъждът се блъска в тъмните стъкла на лимузината, стича се на струйки, както вероятно сълзите по лицето на Жанет в операционната зала, замаяна от упойката, потънала в някакъв спомен от миналото, когато светът е бил безупречен. Сдържам внезапното си желание да се изкикотя истерично.
На летището нареждам на шофьора, преди да прибере Жанет, да се отбие в "Шуорц" и да купи следните неща: кукла, дрънкалка, гумен обръч за начесване на никнещи зъби и плюшена бяла мечка, и да ги остави неразопаковани на задната седалка. Жанет ще се оправи – целият живот е пред нея (ако не се навре между ръцете ми). Освен това любимият филм на това момиче е "Красива в розово", тя смята Стинг за много готин пич, така че каквото и да ѝ се случи, то няма да е незаслужено и не би трябвало който и да било да изпитва съжаление към нея. Това време не е за невинни.
Свети Валентин
Вторник сутринта. Стоя до бюрото си в хола и разговарям по телефона с моя адвокат. От време на време хвърлям по едно око на "Шоуто на Пати Уинтърс" и на камериерката, която лъска пода, чисти петната кръв по стените и изхвърля вестници, оплескани със съсиреци, без да обели дума. През главата ми минава мисълта, че тя също е изгубена в един свят от мръсотия, затънала е до гуша в него, което, не знам защо, ме подсеща, че акордьорът на пианото трябва да се отбие днес следобед и няма да е лошо да оставя бележка на портиера, за да го пусне. Не че някой е свирил някога на "Ямаха"-та, но едно от момичетата падна върху него и скъса струни, които по-късно използвах.
– Трябват ми още данъчни облекчения – казвам в слушалката.
На телевизионния екран Пати Уинтърс пита едно осем–деветгодишно дете:
– Ама това не е ли още една дума за оргия?
Часовникът на микровълновата фурна започва да звъни. Топля си суфле.
Няма смисъл да отричам: преживях една ужасна седмица. Започнах да пия собствената си урина. Смея се гръмогласно без причина. Понякога спя под леглото си. Постоянно търкам зъбите си, докато ме заболят венците и устата ми се напълни с кръв. Снощи, преди да вечерям в "1500" с Рийд Гуудрич и Джейсън Ръст, за малко да ме хванат в пощата на Таймс Скуеър, когато се опитвах да изпратя в колет на майката на едно от момичетата, убито от мен миналата седмица, изсушеното ѝ кафяво сърце. На Ивлин обаче успях да изпратя по пощата от службата кутийка с мухи и с бележка, написана на машина от Джийн, в която заявих, че не искам повече да ѝ виждам физиономията, и ѝ препоръчах да мине на диета, макар че кучката му с кучка няма нужда от такава. Но по случай празника направих и неща, които всеки нормален човек би одобрил. Купих от "Бенделс" и изпратих тази сутрин на адреса на Джийн пакет памучни салфетки "Кастелини", люлеещ се стол от "Джени Би Гууд", тафтена покривка за маса от "Барни", старинно портмоне с верижка, старинна сребърна тоалетна масичка от "Мейсис", етажерка от бял бор, гривна от деветкаратово злато от "Бергдорф" и стотици, стотици рози, розови и бели.
В службата. Стихове от песни на Мадона непрекъснато се въртят из главата ми, преследват ме по уморителен и познат начин и ме карат да зяпам с безизразни очи в пространството, докато се опитвам да забравя какво ми предстои днес. В този момент някаква фраза прогонва песните на Мадона и ме изпълва с непознат страх – усамотена селска къща непрекъснато се връща и витае в мислите ми. Някакъв редактор от "Форчън", който иска да пише статия за мен и от когото се крия вече почти година, ме хваща на телефона и накрая се обаждам на репортера му, та уговаряме час за интервю. Макдърмот е обзет от факс мания и отказва да разговаря с мен по телефона, предпочита кратки съобщения по факса. В днешния брой на "Пост" пише, че останки от телата на трима души, изчезнали през март миналата година от борда на една яхта, били открити целите в лед, накълцани на парчета и подпухнали, във водите на Ийст Ривър; някакъв маниак обикалял из градските магазини и сипвал отрова в еднолитрови бутилки "Евиан", вече имало седемнайсет смъртни случая; слухове за зомби, настроения сред обществеността, растяща безпътица, пълно неразбиране.
