– Ще ти помогна – най-големият хитрец в "Дрексъл Нърнхам Ламбърт".

– Конъли? – сеща се Прайс.

– Здрасти, Престън – казвам аз и се здрависвам с Престън.

– Братоци – обръща се Престън към цялата маса, – съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас сега.

Престън е в двуреден вълнен костюм от "Аликзандър Джулиън", памучна риза и копринена вратовръзка от "Пери Елис". Навежда се над масата, като се подпира с ръка на облегалката на стола ми.

– Наистина съжалявам, ама нали знаете – задължения.

Прайс ме поглежда с укор и прошепва:

– Абе тоя беше ли поканен?

Свивам рамене ѝ си допивам уискито.

– Какво прави снощи? – пита го Макдърмот и добавя:

– Готин е този плат,

– Коя оправи снощи? – поправя го Ван Патън.

– Аа, не, не – отговаря Престън. – Вечерта бе много изискана и благоприлична. Никакви гаджета, никакво духане и никакъв алкохол. Бях в руската чайна с Александра и родителите ѝ. Я чуйте, тя вика на баща си Били. Обаче бях скапан и пих само една "Столичная". – Той сваля очилата си (които, разбира се, са "Оливър Пийпълс") и се прозява, докато чисти стъклата им с носна кърпичка "Армани". – Не съм много сигурен, но онзи православен келнер май ми е сипал нещо приспивателно в борша снощи. Направо съм гроги.

– И какво ще правиш сега? – пита Прайс с явно безразличие.

– Трябва да върна едни видеокасети, после ще учим виетнамски с Александра и накрая съм на някакъв мюзикъл на Бродуей, май е английски – отговаря Престън, като оглежда заведението.

– Абе, Престън – обажда се Ван Патън, – знаеш ли, смятаме да изпратим въпроси до GQ. Искаш ли и ти да се включиш с един?

– А, разбира се, даже съм го намислил – отговаря Престън. – Значи така, ако сте със смокинг, как ще се предпазите от набиране на ризата нагоре?

Ван Патън и Макдърмот мълчат цяла минута, накрая със сериозно изражение Крейг казва:

– Добър въпрос.

– Ами ти, Прайс? Нямаш ли въпрос? – пита Престън.

– Имам – въздъхва Прайс. – Ако всичките ти приятели са идиоти, престъпление ли е или е божа работа да им пръснеш черепите с магнум трийсет и осми калибър?

– Ааа, не става за GQ – заявява Макдърмот. – Опитай да го пробуташ в "Солджър ъф форчън".

– Или във "Веиити Феър" – допълва Ван Патън.

– Абе, кой е онзи там? – пита Прайс и се взира към бара. – Не е ли Рийд Робинсън? А между впрочем, Престън, номерът е следният: правиш си един илик отпред на ризата и с копче, зашито от вътрешната страна на панталона, я прикрепваш към него. Така тя няма да се вдига нагоре, когато сядаш. Ама този не е ли наистина Рийд Робинсън? Страшно прилича на него.

Впечатлен от разяснението на Прайс и все още полунаведен, Престън бавно се извръща, слага очилата си и се вторачва в бара.

– Не, това е Найджъл Морисън.

– Ааа – възкликва Прайс. – Някой от онези млади британски педали, дето са на стаж в...

– Откъде знаеш, че е педал? – питам го.

– Та те всички са педали – вдига рамене Прайс. – Британците де.

– Да, ама ти откъде разбра, Тимъти? – хили се Ван Патън.

– Ами видях го да чука Бейтмън в мъжкия кенеф на "Морган Стенни".

Въздъхвам с досада и се обръщам към Престън.

– Къде всъщност стажува Морисън?

– Абе не помня точно – почесва се той по главата. – Май е в "Лазард".

– Къде, къде? – не мирясва Макдърмот. – да не е в "Първа бостънска"? Или в "Голдмън", а?

– Абе не съм много сигурен – казва накрая Престън.

– Може и да е в "Дрексъл". Ама той е само заместник-аналитик по корпоративни финанси, а грозното му гадже с черни зъби движи покупките на някаква скапана фирма.

– Къде ще ядем все пак? – питам и търпението ми е спаднало на нула. – Трябва да направим резервация. Нямам намерение да вися прав в някой бар.

– Ама с какво е облечен тоя Морисън? – пита се на глас Престън. – Наистина ли е с костюм и с карирана риза?

– Това не е Морисън – обажда се Прайс.

– Кой е тогава? – упорства Престън и пак сваля очилата си.

– Това е Пол Оуен – отвръща Прайс.

– Не е Пол Оуен – казвам. – Пол Оуен е от другата страна на бара. Ей там.

Оуен е застанал до бара, облечен в двуреден вълнен костюм.

– Той е счетоводител на "Фишер" – припомня някой.

– Късметлия е копелето – промърморва друг.

– Късметлия е еврейското му копеле – заключава Престън.

– Айде стига бе, Престън – възмущавам се. – Това няма нищо общо.

– Как да няма бе, нали съм го виждал в службата, говори по телефона с шефа и си върти в ръцете свещник менора. А миналия декември домъкна в офиса елха за Ханука, копелето му мръсно – разказва Престън, внезапно оживен.

– А ти си въртиш гъза, Престън – засичам го спокойно.

– Не менора, а гъза си въртиш.

– Абе, Бейтмън, да ида ли да поръчам на Фреди от бара да ти изпържи няколко картофени палачинки, а? – Престън е истински разтревожен. – Дето евреите им викат латкес?

– Не ща – отвръщам му. – Но ти внимавай с антисемитските изказвания.

Гласът на разума. Прайс се навежда напред, за да ме потупа по гърба.

– Доброто комшийче, а?

– Да, доброто комшийче, което според теб разрешило на някакъв британец, аналитик по корпоративни финанси, да му пръсне задника – иронизирам го аз.

– Казах само, че си гласът на разума – хили се Прайс.

– Не съм казвал, че не си педал.

– Или дървен философ – добавя Престън.

– Точно така. – Впервам очи право в Прайс. – Питай Мередит дали съм педераст. Ще ти каже, ако успее да извади оная ми работа от устата си.

– Мередит е пачавра – обяснява Прайс, без да е особено засегнат. – Затова ѝ теглих шута.

– Ей, пичове, слушайте да ви разкажа един виц – потрива ръце Престън.

– Престън – казва му Прайс, – ти целият си един виц. Знаеш, че не си поканен на вечеря. Впрочем имаш готино сако, не се връзва с панталона, обаче цветовете се допълват.

– Голям мръсник си бил бе, Прайс, чак ме заболя сърцето  – отговаря му подигравателно Престън. – Няма значение, слушайте сега: значи Джон Фицджералд Кенеди и Пърл Бейли се запознават на някакъв прием и отиват в Овалния кабинет да се изчукат. Чукат се те веднъж и на Кенеди му се доспива и... – Престън спира. – Уф, чакайте сега да се сетя как беше... А, да, Пърл Бейли му казва: "Абе, господин президент, искам още веднъж", а той ѝ вика: "Сега ще си подремна, пък след половин час... – Престън пак спира, съвсем объркан. – ...не, след час май беше... нищо де, след половин час, значи, ще се събудя и пак ще го направим, но през това време с едната ръка трябва да ме държиш за патката, а с другата за ташаците." Тя казва: "Окей", обаче защо трябва с едната ръка да ви държа за патката, а... с другата за ташаците..." – Престън забелязва, че Ван Патън се разсейва, като драска нещо по салфетката.

– Ей, Ван Патън, слушаш ли ме?

– Слушам бе – раздразнено отвръща Ван Патън. – Давай по-бързичко към края. Едната ръка на патката, другата – на ташаците, е ѝ?

Луис Карутърс все още стърчи до бара и чака да му налеят нещо за пиене. Сега пък ми се струва, че копринената му вратовръзка е от "Агнес Би". Не се вижда добре.

– Да, ама аз не слушам – обажда се Прайс.

– И той ѝ казва: "Ами защото..."

Престън пак запецва и поглежда към мен.

– Не ме гледай – казвам му. – Не аз разказвам виц.

– И той казва... уф, изхвърча ми от акъла.

– Това ли е краят? Изхвърча ми от акъла? – пита Макдърмот.

– Не бе, казва ѝ той: "Ами защото..." – Престън слага ръка на челото си и се замисля. – Уф, направо не ми се вярва, че мога да го забравя...

– О, Престън – въздъхва Прайс. – Ти си едно страхотно тъпо копеле.

– Изхвърча ми от акъла? – обръща се към мен Крейг.

– Абе нещо не мога да схвана.

– Ааа, да бе, да – извиква Престън. – Сетих се. "Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла."