Когато се раздвижи из стаята, му се стори, че долови враждебни погледи откъм някои други походни легла. Сега, след като отвори прозореца, в помещението стана по-студено, а и той неизбежно бе вдигнал някакъв шум при обличането си. Макар и децата да ценяха всяка секунда от съня си, нямаше да посмеят да се оплачат. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства, едновременно с удоволствие и с болка, а на лицето му се появи бледа усмивка, която можеше да мине за насмешлива. Така беше. Можеха да го стрелкат сърдито с погледи от леглата си, да се преструват на заспали и да го ругаят под нос, но нямаше да се оплачат на никого. И със сигурност нямаше да му кажат нищо на него.

Измъкна се като призрак от все още смълчаната къща и прекоси двора, където потоци мъгла го обгърнаха със студени ръце и овлажниха лицето му с роса. Чичо му Абнър бе заел позиция до импровизирания нужник. Абнър изръмжа нещо като приветствие и двамата започнаха да пикаят мълчаливо, застанали един до друг. От урината им се надигна пара, която изпълни сивия утринен въздух.

Абнър отстъпи една крачка и започна да закопчава панталоните си.

— Момче, ти да не си започнало да биеш чекии? — подхвърли чичо му, без да го поглежда.

Рой поруменя.

— Не — отвърна, като се стараеше да не запелтечи. — Не, господине.

— Гледам, че си започнал да се окосмяваш — каза Абнър. После се извърна към Рой бавно, сякаш тялото му бе тежка машина, която можеше да заеме позиция единствено с помощта на ръчки и лостове.

На утринната светлина лицето му изглеждаше твърдо като камък, но също така измъчено и старо. Уморен е, помисли си Рой. Толкова е уморен, сякаш едва му стигат силите просто за да стои изправен. Уморен и изхабен, като изтощените ниви около тях. Върху измъченото му лице само очите бяха живи. Бяха твърди и безмилостни като кремъци и се втренчваха в теб така, сякаш гледаха през тялото ти и наблюдаваха нещо отдалечено, което никой друг не можеше да види.

— Опитах се веднъж да ти обясня колко е важно да останеш чист — започна бавно Абнър. — Колко е важно да останеш неопетнен, да не се омърсяваш по никакъв начин. Опитах се да ти обясня това и се надявам, че си ме разбрал.

— Да, господине — съгласи се Рой.

Абнър колебливо размаха ръка, сякаш се опитваше да извае някакъв аргумент от въздуха.

— Думата ми е, Рой, че е много важно да разбереш. Всичко трябва да бъде правилно. Всичко трябва да бъде съвсем… правилно, иначе няма да се получи нищо. Трябва душата ти да е спокойна, момчето ми. Трябва да позволиш на Божията благодат да влезе в душата ти. Всичко зависи само от теб, ти трябва да допуснеш тази благодат, друг няма да го направи вместо теб. Това е толкова важно…

— Да, господине — отвърна Рой. — Разбирам.

— Иска ми се… — продължи Абнър, но замълча. Близо минута не си казаха нищо, дори погледите им не се срещнаха. Във въздуха вече се бе появила миризма на горени цепеници и се чу блъскането на врата в далечния край на къщата. Инстинктивно бяха насочили погледите си на изток, към откритото пространство. Слънцето се издигна иззад планините и дълга червена ивица върху пепелявото небе раздели хоризонта от ниските облаци. От края на света се появи лъч бяла слънчева светлина, който ги удари в очите. — Знам, момче, че някой ден ще се гордеем с теб — каза накрая Абнър.

Рой обаче не чу думите му, тъй като бе запленен от разтопения диск на слънцето. Продължи да примигва срещу него, докато очите го заболяха. Абнър положи ръка върху рамото на момчето. Ръката бе тежка и гореща, ръка на собственик, и Рой с досада я отблъсна, без да откъсва поглед от хоризонта. Абнър въздъхна, понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Да вървим в къщата, момче, време ти е да закусиш.

Закуската, когато най-сетне стигнаха до нея след обичайните молитви на Абнър, се оказа необикновено богата. За братята имаше бисквити от орехи на хикория, пчелен мед и чаши с цикория. Дори другите бежански деца, които по време на дългата свирепа зима не ядоха почти нищо, получиха по няколко пръжки в овесената си каша. Рой, освен с бисквити и мед, закуси с яйца от див пуяк, индиански картофи и истинска свинска пържола. Тази сутрин около голямата маса цареше напрежение. Хенри и Люк гледаха строго и сърдито, Реймънд беше угрижен, а Албърт — направо уплашен. Бежанчетата се държаха така, че да не привлекат ничие внимание. Веселата госпожа Крамър бе весела, както винаги, и поглъщаше с удоволствие храната си. Намусената госпожа Зиглър, от която всички деца се страхуваха, очевидно бе плакала и не яде почти нищо. Лицето на Абнър беше строго и безизразно. От време на време оглеждаше със суров поглед останалите братя, сякаш ги предизвикваше да оспорят неговото лидерство и духовно водачество. Рой имаше добър апетит и по време на закуската не позволяваше да го смущават отрицателните емоционални излъчвания около него. Спокойно и внимателно сдъвкваше и поглъщаше всеки залък върху чинията си. През последните два месеца бе успял донякъде да възстанови теглото си, макар и по старите критерии, някогашните критерии на мама отпреди четири години, все още беше безобразно слаб. В края на закуската от кухнята излезе госпожа Риърдън. Като сияеше с оправданата гордост на човек, постигнал едва ли не невъзможното, тя поднесе на Рой малък правоъгълен предмет, увит в лъскава кафява хартия. Той за миг се изуми, но после съобрази, че това наистина се бе случило. Шоколад „Хърши“, какъвто за последен път бе видял преди години. Стока, закупена от черния пазар, не ще и дума. Нещо, което тези дни трудно можеше да се открие в обеднялата източна част на страната и навярно струваше цяло състояние. Дори и някои от братята го гледаха със завист, а бежанчетата бяха направо зинали от удивление. Когато започна да сваля опаковката на шоколада, под която се появи бледокафявата му повърхност, на едно от децата започнаха буквално да му текат лигите.

След закуската останалите бежанчета — „мокрите гърбове“, както им викаха понякога подигравателно местните хора — бяха разделени на две групи. Едната беше определена този ден да помага на братята да обработват фермата на Абнър, а другата, по-голямата, бе натоварена на волска каруца (всъщност стар камион, на който бяха махнали кабината) и изпратена извън селото, за да се занимава с нещо, което много напомняше робски труд: поправка на пътища, тежка селска работа, трошене на камъни или сечене на трупи, възстановяване на къщи, хамбари и мостове, повредени или унищожени по време на изпълнените с хаос дни след Потопа. Федералното правителство — или това, което бе останало от него — правеше отчаяни, но не винаги успешни опити да опази разбитата и подивяваща страна от пълно разпадане, полагаше усилия да възстанови този Хъмпти Дъмпти, в който се бе превърнала Америка. За целта федералното правителство плащаше на Абнър и на други като него годишна субсидия във федерални ценни книжа, за да осигурят храна и подслон на бежанците от наводнените земи. Времената обаче бяха трудни и никой не възразяваше, когато Абнър, за да съкрати разходите си, ги изпращаше да работят на всеки, който бе готов да плати или да даде стоки в замяна. Това, което бе останало от щатските и градските власти, също понякога използваше бежанците, възрастни и деца, за да работят без пари „за общото благо, което е така важно в тези трудни времена“.

Понякога, когато се мотаеше из фермата без работа, Рой почти съжаляваше, че не са го включили в някоя трудова бригада. Именно „почти“, тъй като съвсем не бе забравил изнурителния труд и оскъдните дажби… болестите, злополуките, изтощението… палещото слънце и комарите през лятото, хапещия студ през зимата, снега и ледения вятър. Проследяваше с поглед как другите отиват на работа, виждаше изпълнените със завист и омраза лица на децата, с които някога бе работил — Стиви, Енрике, Сал, — да преминават край него и инстинктивно разкършваше ръце. Дори и двата месеца безделие и относителен лукс не бяха успели да омекотят дебелите и груби мазолести слоеве, покриващи ръцете му, образували се в течение на няколко сезона работа в бригадите… Не, скуката определено беше за предпочитане.