— В човешкото въображение има една падина, която е по-дълбока от Марианската — каза той. — Хората са готови да обидят природата, да я наранят, дори да я озлочестят. Не могат обаче дори да допуснат възможността, че тя не е безсмъртна. Защо, за Бога, обаче трябваше именно ти и аз да им докажем, че не са прави?

Така и не разбрах дали очакваше от мен отговор. А и въобще не знам дали отговор съществува. Това, което знам, съм го написал в тези редове.

Оттогава до ден днешен всяко едно от неговите предсказания се сбъдна. В последвалите шест седмици съдържанието на сяра в атмосферата започна постоянно да нараства. Последната спътникова снимка, която видях, показа, че е засегнат целият район от Тихия океан до Мадагаскар. Издадохме на биосферата смъртна присъда, която не може да бъде обжалвана. Всичко ще бъде решено от времето. Или от Бог. След петдесетина години всякакви следи от Anabaena и от Phosphomonas sancharezii ще са напълно изчезнали, все едно никога не са съществували. Като унищожат света, те ще унищожат и себе си. В крайна сметка планетата Земя неизбежно ще стане неотличима от всички останали стерилни планети, изминаващи безжизнения си път през празните коридори на пространството до края на времето.

Що се отнася до „най-зловредната раса от дребни отвратителни създания, които Природата е допуснала да пълзят по лицето на Земята“ — така кралят на Бробдингнаг бе окачествил човешкия род, — по моя груба преценка ни остава около година живот. Значи някъде около първия и едновременно последен рожден ден на Сиси ще мога да изпратя посланието на татко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“

Хауърд Уолдроп

Светът, какъвто го знаем

Дори и най-сухите, академични и безвредни научни теории, на пръв поглед нямащи никакво практическо приложение, могат да отключат вратите, които водят до Армагедон. В следващия засукан, елегантен и методично изпипан разказ ще разгледаме една от най-широко разпространените научни теории на осемнайсети век, както и неприятните последици за целия свят, ако тя се бе оказала вярна!

Хауърд Уолдроп е сред най-добрите автори на кратки разкази в своята област и неговият знаменит опус „Грозните птиченца“ му спечели през 1981 г. наградите „Небюла“ и „Световна фантастика“. Творбите му са събрани в сборниците „Хауърд кой?“, „Всичко за странните чудовища от близкото минало: изискани разкази от Хауърд Уолдроп“ и „Нощта на водните кокошки: още изискани разкази от Хауърд Уолдроп“. Неговите творби са публикувани и в други сборници. Заедно с Джейк Сондърс, той е автор на романите „Тексаско-израелската война през 1999 година“, „Техните кости“ и „Една дузина трудни задачи“. Сега работи над нов роман, наречен условно „Лунният свят“. Последната му книга е сборник, озаглавен „Да се завърнеш у дома“. Въпреки че е роден в Тексас, днес Уолдроп живее в малкото градче Арлингтън, близо до Сиатъл и толкова близо до река, в която може да лови пъстърви на воля.

* * *

Нептунистите и вулканистите се биеха със зъби и нокти.

Битката им започна, след като Къруел демонстрира как да се противодейства на влиянието на чесъна върху компаса. Неговите методи, които щяха да открият нови възможности за безопасното превозване на подправките през океана, бяха бурно аплодирани от колегите му в Лунатичната асоциация.

Той прие вежливо техните овации и добави няколко допълнителни бележки. Изглеждаше като образец на чар и вежливост, докато отговаряше на въпроси, отправени му от аудиторията, до момента, когато направи грешката да спомене възрастта на Земята.

По пода започна да се тропа с бастуни, след това последваха освирквания, спорове и се стигна до крясъци.

Президентът на асоциацията помоли за тишина. В залата се виждаха размахани юмруци.

— Господа! Моля за спокойствие. Спокойствие.

Това обаче още повече ги разгневи.

— Аз продължавам да твърдя — извика някой от дъното на залата, — че Земята е на не по-малко от…

Накараха то да млъкне.

Най-лошо стана, когато споровете започнаха да се отклоняват от главния въпрос. Градуалистите униформитаристи, които смятаха, че земната повърхност се е появила от някога покривалия всичко океан, започнаха да крещят на катастрофичните вулканисти, които се бяха събрали в ъгъла на залата.

— Земята е създадена — извика един от тях срещу противника си — от ужасни вулканични изригвания, които са се случили най-малко двайсет и седем пъти поред.

— Простотия!

— Така е! Така е!

В другата страна на залата катастрофичен нептунист стъпи на стола си и извика към двете групи:

— Не виждате ли с очите си, че скалите на Северозападната територия са довлечени там от серия порои, повече от седем, но не повече от десет, както и…

Веднага членовете на всички други групировки се нахвърлиха на него.

Президентът продължи да призовава за запазване на реда и спокойствието.

Сър Робърт Атоул се качи на трибуната и се ръкува с Къруел, който се усмихваше и наблюдаваше предизвиканата от него буря.

— Май наистина са в настроение тази вечер — отбеляза Лорънс Къруел, който бе млад мъж с приятна физиономия.

— Жалко, че не им дадохте никаква възможност да оспорят вашето представяне, което наистина е забележително — каза сър Робърт.

Те бяха блъснати изотзад от чернокож мъж, понесъл някакво оборудване към трибуната, където чукчето на председателя продължаваше да удря, без да има видим ефект върху бъркотията.

— Съжалявам, сър! Много съжалявам — извини се чернокожият.

Къруел не му обърна внимание.

— Благодаря ви за комплимента — кимна. — Вече дадох резултатите на вашата комисия по корабоплаването. Надявам се, че в резултат на моите изследвания няма да има повече трагедии като тези, които доведоха до потъването на „Бон Апети“ и „Люси-Мари“.

В дъното на залата се чуваха някакви глухи звуци. Двамата се обърнаха да погледат как размахващи бастуни мъже биват разтървавани от приятелите си сред вълна от клетви и епитети.

— Колко още ще останете в Щатите? — попита сър Робърт. — Ако е възможно, бих искал да ме посетите и да видите резултатите от моите проучвания. Те могат да ви заинтересуват.

— С удоволствие. Чух, че правите изключителни неща. Очаквам вашето изказване тази вечер.

Сър Робърт Атоул започна да се покланя, но спря, за да се обърне и погледне как един от по-възрастните философи профуча през пътеката между редовете и се хвърли злобно да души млад мъж. Тълпата ги погълна.

След това се чуха възгласи „Ох“ и „Ах“ от задната страна на залата. После стана много тихо и спокойно, а някои дори се поклониха.

Защото горе, на трибуната, президентът на асоциацията бе дал знак на квестора да му донесе малка квадратна кутийка и да я постави на бюрото.

— Очилата на Франклин — прошепна някой. Шепотът премина през цялата зала. Присъстващите вдигнаха обърнатите си столове, оправиха перуките си и седнаха.

— Внимание! — каза президентът. Двата удара с малкото му чукче прозвучаха като затваряне на две огромни врати в притихналата зала. — Следващата точка от дневния ред — обяви той — ще бъде представянето от сър Робърт Атоул на абсолютната същност на флогистона.

Залата беше стара, огромна и мрачна. Осветяваха я полилеи и свещници, закачени покрай стените. Отвсякъде се носеше миризма на пудра за перуки и пот. През няколкото отворени врати можеше да се види как слугите влизат и излизат, подготвяйки традиционната вечеря, с която щеше да приключи месечното събрание на Лунатичната асоциация.

Кадифе и брокат шумоляха, когато мъжете се раздвижваха в тапицираните си столове. Понякога тишината се нарушаваше от кратко и сухо кихане, щом някой от тях смръкваше от емфието си. От нечии колене падна бастун и шумно издрънча върху пода.