— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче — накрая казва Лий.

Гласът му е спокоен и хладнокръвен, макар и малко неуверен.

— Допълзи в краката ми и лъсни обувките ми.

Тонът му добива самоувереност и ме възбужда. Всички косъмчета по врата ми настръхват.

— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче. Искам да видиш отражението си в тях. Искам те да заблестят като черни огледала. Бомбетата им трябва да бъдат лъснати така идеално, че да видя путката ти в тях.

Кратко мълчание.

— Мамка му! Извинявай, Кели. Наистина съжалявам — казва той.

Не е нужно да се извинява, защото аз вече съм в краката му. Развързвам обувките му. Кутията ми е до мен и вадя смачкания лист с инструкции. Разполагам го на земята и го затискам с две четки. Знам инструкциите наизуст, но все пак изпитвам нужда да ги прочета. Започвам да четкам обувките с четка от конски косми. Обувките заблестяват, но не достатъчно. Огледалното излъскване изисква труд и време.

Ръцете ми треперят, докато наливам вода в малка купичка. Звукът ми действа освежаващо. В такова настроение съм, че мога да сведа глава към купичката и да започна да ближа водата като коте, но не искам да объркам момчетата още повече.

Инструкциите ми нареждат: „Намокри част от плата и го изстискай. Трябва да е влажен, но не и от него да капе вода. “

Изстисквам плата и в купичката се отцеждат капки. Краката на Лий са солидни и не помръдват. Обувките му блестят и кожата се нагъва красиво около глезените му. Вдигам очи нагоре. Тялото му е като изваяна статуя в камуфлажния панталон и бялата тениска. Рамената му са яки и неподвижни. Не ме поглежда, а е вторачен в парче трева. Но знам за какво си мисли. Всички знаем за какво си мисли денем и нощем, нощем и денем.

Нагласям се удобно и вдигам капака на кутия вакса, вдъхвайки силната химическа миризма. Усуквам плата около пръстите си и чета инструкциите: „Постави малко количество вакса на плата. Започни леко да го размазваш върху кожата на малки кръгчета. Работи по отделните части на обувката. Малки кръгчета. “

Тази част винаги ме замайва. Ваксаджийските ми мечти са осъществени. Започвам да търкам нежно. Повтарям кръгчетата упорито и кожата заблестява. Нужно е дълго време. Слоевете боя трябва да са тънки и да ги размазваш непрестанно. Към блясъка няма кратък път.

Когато лъскам обувки, кълна се, че се превръщам в тях. Действието е успокояващо и секси и изпадам в нещо като транс. Бих искала да го обрисувам като „свещенодействие“, но съм възбудена и изразът ми се струва богохулнически. Трудно е да се обясни. Е, нека да опитам. Разгорещено, похотливо, медитационно състояние, в което съм замаяна, но в същото време и будна. Възбудата е в слабините ми и през мен тече река, бавна и топла, а клиторът ми пулсира като малко сърце. Никой не може да ме достигне, изпитвам дива жажда, а малкото пулсиращо сърце е в центъра на цялата шибана вселена.

Да, точно това е усещането.

Докато стане време да заработя върху бомбетата, вече се чувствам като Господ. И Господ има ужасно набъбнал клитор.

Най-после лицето ми се отразява в обувките на Лий и знам, че почти съм приключила. Отне повече от час, а блясъкът е толкова силен, че бих могла да се изпразня.

Утре ще поработя върху обувките на Стив, а вдругиден — върху тези на Луис. После по парашутистките обувки на Хосе и тези на Боби.

Ако ме питате, ще ви кажа, че терапията с отвращение по никакъв начин не би могла да излекува фетишист, особено след като съветниците не си правят труда да ти поднесат и гадното заедно с хубавото. Нали разбирате, като електродите, които вървят с откаченото ти инвестиране в бельо. Кълна се, тази институция щеше да е закрита още преди години, ако не бе ръководена от банда извратеняци, които се кефят да възлагат безсмислена терапия.

Но вечерта, когато стоя на опашка в трапезарията, гледам по-благосклонно на всичко. Мястото прилича на цирк с какви ли не откачалници, издокарани в гума, латекс, кожа и

пера, пелени, бели престилки и нашийници. Някои изглеждат изтормозени. Още не са осъзнали какъв купон е тук. Други, които вече са наясно, се хилят доволно като пословичната котка, изяла млякото.

Първо забелязвам обувките му, най-блестящите в трапезарията. Приличат на направени от мастило. Не мога да го погледна в очите. Той застава зад мен с таблата си, но не казва и дума, а аз не се обръщам. Усещам присъствието на едрото му здраво тяло. После той се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Кели, искам да излъскам путката ти.

И аз се разтапям. Просто се разтапям.

Поглеждам обувките му и решавам, че трябва да му предложа малко терапия, защото ние с Лий се разбираме отлично и двамата ще направим всичко да заблести.

НАРЦИС

Н.ДЖ. СТРАИТБЪРГЪР

Той не можеше да си спомни точния момент, когато се бе влюбил в сестра си. И макар „влюбен“ да звучеше доста пресилено, той вярваше, че това е подходящото описание на чувствата му. Ставаше дума за страст, която го бе нападнала неочаквано като уличен бандит.

Джозефин не знаеше, разбира се. Любовта му бе незаявена и несподелена. Но му ставаше все по-трудно да пази тайна.

Джоузеф не само зяпаше сестра си продължително и получаваше ерекция всеки път, когато тя се доближеше до него, но и на няколко пъти едва не бе споделил чувствата си. Поради тази причина бе започнал да я избягва, доколкото това бе възможно, когато си бяха у дома с родителите. Дори не можеше да си представи последиците, ако внезапно заявеше любовта си и майка му разбереше за нея.

Баща му беше сериозен играч в града и доходите му осигуряваха предостатъчно пари за поддръжката на огромната къща, двете скъпи коли в гаража и великолепните семейни ваканции, на някои от които дори и той присъстваше.

Но майка му бе тази, която ги бе отгледала. Тя беше родителят, който Джоузеф познаваше добре. Знаеше неврозите й, тревогите, пристрастяването й към лекарства и пластична хирургия. И затова пазеше в тайна увлечението си.

Но все пак трябваше да направи нещо.

Започна да наблюдава сестра си тайно, да се вмъква в стаята й нощем, когато бе сигурен, че е заспала, и да стои вторачен в нея. Докато гледаше спокойното й лице, му се струваше, че вижда себе си в огледалото.

Джозефин бе с три минути по-голяма от него. С изключение на факта, че бяха от различен пол, двамата бяха абсолютно еднакви. Имаха еднакви тъмни и гъсти коси, извити вежди и безукорна бяла кожа. След това идваха силните брадички, орловите носове и плътните устни. Бяха един и същи ръст и с почти еднакви фигури.

Като деца двамата се кефеха на факта, че хората не можеха да ги отличат и се забавляваха да си играят на „Познай близнака“.

Играта приключи, когато гърдите на Джозефин пораснаха. Двамата все още си приличаха, но се отказаха да се опитват да заблуждават и объркват гостите.

Може би желанието на Джоузеф към сестра му се зароди тогава. Не беше съвсем сигурен. Един ден нямаше нищо, а на другия — желание.

Джоузеф затърси книги, които можеха да хвърлят светлина върху състоянието му. Подчерта си пасаж в биографията на актьора Монтгомери Клифт, който също имал близначка. Притесненият Клифт бе споделил с приятел, че често се будел сутрин, без да знае кой точно близнак е. Това отразяваше чувствата ма Джоузеф с впечатляваща точност.

Един ден Джоузеф заключи вратата си, съблече се и застана пред огледалото. Вдигна ръце към мястото, където би трябвало да се намират гърдите му, прибра члена си между краката и се възхити на гледката. Беше невероятно удоволствие да се види като сестра си. Не бе нужно голямо въображение. Ето я, точно пред него. Трябваше само да погледне в огледалото.

Нужно му бе да изготви стратегия, за да открие дали Джозефин изпитва подобни чувства към него. Седеше и я зяпаше с надеждата, че сестра му ще каже нещо, което да

окуражи изпълнението на желанието му.

Сред книгите, струпани в библиотечката му, бе „Таксито“ от Вайълет Ледук, възбуждащ роман за трагичната сексуална връзка между брат и сестра, проведена в закрит файтон, който ги разхождал из Париж. Романът му се стори най-лесният начин да изпрати завоалирано съобщение на Джозефин.