Преди две години, като се разхождах из улиците на Ючбунар и зяпах безцелно по бедните дюкянчета и нещастни къщици, обсадени от зеленясали блата, видях над вратата на една кръчма черна табла с подобен надпис „Кръчмарница Ново преселение“.

Тоя надпис ме порази не само по своята странност — в столицата съществуват какви не по-чудни и фантастични, — но с някаквата тъга и меланхолия, която идеше от него. Имаше ли той действително някакъв смисъл или свръзка с живота на кръчмаря, или беше просто нелепа измислица, просташка, креслива реклама? Не знам. Но това название ме порази, сякаш то криеше една тъжна история. Виктор Хюго намерил на каменния зид на храма на „Notre Dame“ в Париж издълбана гръцката дума Άνάγυη; и на нея фантазията му възсъздала цял мир от средните векове. Не знам защо ми се стори, че това „Ново преселение“ ще е един вид малко άνάγυη из мъничкото мирче, из бледното съществувание на някой беден наш брат македонец или други „гурбет“. А за да се проникнеше загадката, нямаше нужда от никакво дълго пътешествие из мрака на плесенясали епохи, а просто да се влезе в кръчмата и да се поиска една чаша вино.

Аз това и направих.

Вътре ме посрещна едър, шейсетгодишен човек, в шаячни вехти дрехи, побелял вече, с лице много набърчено, но добро и усмихнато и някак приятелско — тип на добродушна провинциална физиономия, каквато имаха нашите бащи и чичовци в турско време. Той беше кръчмарят.

Една петдесетгодишна май жена, пълна, с дебело и кротко лице, облечена в морава, тъкана шаячена рокля, но твърде изжулена от носене и с кръпки по лактите, шъташе пъргаво нещо там. Тя бе жената на горния.

И двамата любезно ме срещнаха. Мъжът отвори една врачка и ме покани в гола, варосана стаичка с масичка на средата, назначена, види се, за по-добри гости. Жена му ми донесе поръчаната чаша вино и влезна пак в дюкяна.

Аз веднага обадих на кръчмаря желанието, което ме накара да се отбия тук.

Той си поглади самодоволно побелелите мустаци и ми каза усмихнато:

— Любопитен човек сте, господине, виждам: и други са ме питали… А как мислите? Току-тъй ли е турено това там? Ние, господине, сме тракийци — аз и госпожата ми. Ваша милост декашен сте?… А, така ли? И вие сте от Тракията? Хубаво. То ние само тракийците знаем какво беше тая война и освобождението на България кой го плати… Разберете кво искам да кажа. Тукашните хора, шопите, намериха всичко наготово, едно ох не рекоха, ами още разграбиха на турците къщята и дрехите. Един комин не им изгоря!… Сега и столицата направиха у тях! Диваци, гледаш ги, ама върви им — нали рекли: „Роди ме, мамо, с късмет па ако щеш, ме хвърли на смет!“ Видиш ли мене и жена ми? Остаряхме като кучета — не толкова от години, ами от лутане: четиринайсет години като катунари се скитаме, на чужди хора привикваме, на нови табихети се учим и все от азбуки захващаме… Отпънахме се един път от гняздото си, па и до ден днешен се носим, където ни завей вятърът… Йовке! Я донеси и мене едно вино!

Кръчмарят пийна от чашата, обриса си мустаците с една червена кърпа, па продължи:

— Та ваша милост ме питате за името, дето съм турил над вратата. Да ви разкажа, та да видите, господине, моята история, тя е за приказ. Тя е да се опише, па да се чете. Преселения вавилонски!… Ние сме клисурци, аз и жената. Сега ни гледаш тука кръчмари оръфани, че за пет пари един час стоим на крака на шопите, а друго нещо бяхме ние в Клисура. От първите. Дюкян пълен със стока, гюляджилък, тепавица, воденица, търговия с Анадол. Нейсе… В седемдесет и шесто въстание правим. Не си ли чувал за клисурското „топче“? От черешово дърво направихме топове. Добре. Дойде Тосун бей, направи плен и пожар Клисура — мойта къща, имот, стоки, всичко — пепел. Избягахме по риза, да прощавате. Чували сте и вие за клисурската развала.

Настанихме се в Сопот… Наздраве!… Сопот го не закачиха нея година. Отворих аз там дюкянче и залових стария занаят — терзилък. Бог да прости стар майстор. Ние, клисурци, всички сме терзии, терзии се раждаме от майките си… Хъ, в Сопот. Работим, бодем, хиляда игли за пара. Но как-как изкарваме залъка… Па нали го рекли: „Залудо работи, залудо не стой!“ Колко време видяхме рахат и там? Мина година не мина, отвори се войната, русите минаха Балкана. Ония сопотненци като ги хвана бяс — клисурският бяс! „Дайте да се повдигнем против турците! Дайте да срещаме казаците с попове и байраци!…“ Аз — парен каша духа — казвам им: „Стойте бе, налягайте си парцалите, царството българско и без нашата гюрултия ще стане, слушайте изгорял човек!…“ Кой иска да ти знае? — Ура, ура, ура! Една заран като се рече: „Бягайте да бягаме!“ Сюлеймановата войска напада, полето почерняло с башибозуци… Изскокнахме, господине, по чорапи с жената. Когато се качихме на Балкана и погледнахме — що да видиш? Цял Сопот пламнал! Гори като цигарена книга. Ето ти втора Клисура…

Челото на кръчмаря се позамрачи от тия тежки спомени, гласът му сдоби тон горчив, почти раздражен.

Врачката се отвори и един ючбунарец се показа.

— Добър ден, Нягуле, как си? Какво има? — попита гостът, като показваше желание да влезе при нас.

Нягул — това беше името на кръчмаря — се намуси.

— Лошо няма — добро да ще господ! Йовке, я виж нещо ти иска тоя приятел!

Ючбунарецът разбра по тоя студен прием, че е излишен тука, и се дръпна.

— И на Сопот казахме — подзе пак Нягул — вечна му памят. Сега накъде? Всичките бягат нататък. Сюлейман напира на Балкана. Едни бягат в Севлиево, други в Дряново и Търново. Ние с жената — в Елена. То свят, бежанци, войска, натиск. Няма хляб. Изгорелите мрат по стотина на ден от тифус. Но, слава богу, там баре от турци сме запазени. Захванахме пък там нов занаят: да печем печенки на улицата. Свят много — яде. В малко време скътахме някоя и друга парица. Мина се два ли, три ли месеца — не помня, — една нощ като стана една врява, една олелия! — Какво е? — Турска войска напада! Светополк Мирски се дига! Е, от трън, та на глог!… Бре ставай мари, жена, па беж — пак голи.

Турците напуснаха Елена скоро, но нам се не връща там. Оживя ни страхът на сърцето. Сега да ти не разказвам къде се скитахме и губихме цяла година. То тегло, тегло. Всичкият свят се радва, България се освободила, само ние сме слисани, станали като гламави от сиромашия и кахър. Най-после намислюваме с жената пак да си минем в нашата Тракия, там не сме чужди. Ами де? В Клисура? Не искам да я видя… Госпожата ми пък иска… Хайде. Отиваме в Клисура. Ще се уморим да гледаме, брате мой, изгорели хора, запустели дворове, проклетия божия!… Заприличало на гробище… Па като реча: „Йовке, тука не е за нас!“ Па продам пощо-защо мюлка и преселяме се в Пловдив. В Пловдив — Румелия беше тогава — да са живи приятели — добих една службица… Полека-лека позакърпихме се. Ей боже, починахме си там, рекохме: тук ще се живее, тук ще се мре. Няма вече страх от турци. Българско. Намерих черква да се кръстя…

— От главата си ти изпати, що ти трябваше да се месиш? — обади се Нягулица, като слагаше стъклото с вино, що поръчах, и две чаши.

— Кой ти се бе месил бе, жена? Мен политика тогава ми трябваше толкова, колкото и сега. Аз знам кой душманин направи това — от бога да намери. — Иска да каже Йовка за съединението — обърна се Нягул към мене, като наливаше чашите пак с изяснено лице. — Кой го не щеше? Радвам се и аз, като всичките отиваме да посрещаме княз Александра… наздраве, приятелю… Това вино е старо винце… аз го държа за благородни хора, като ваша милост… Млада жена вземай, старо вино купувай, има си дума… Да ви е сладко… Един ден идат двама жандари. „Върви с нас!“ Тръгвам. В полицията… Какво било? „Ти си, казват, криел еди-кого си в двора си, дето го търси правителството, полицията го намери заровен в купището. Ти си против съединението, ти си опасен, ти си предател“ — и тъй нататък захванаха те… Па в една циганска талига, па хайде в София с жандарин. В София ме приема друг, довежда ме на границата при Цариброд и ми казва: