Бях затиснат отвсякъде с дебелите дъски на тоя гардероб, като в херметически затворена консервена кутия, лишен възможността да седна или дори да се обърна, за да се отпуснат изтръпналите ми членове. Въздухът не ми стигаше, задъхвах се, но най-страшното бе това подлудяващо чувство, което все повече напираше у мене, чувството, че съм затиснат, че след миг или два ще бъда задушен и смачкан като хлебарка под нечия неумолима пета. И ненадейно започнах да крещя, да се дера от крясъци, макар да знаех, че едва ли някой ще ме чуе, защото майка ми почиваше през три стени в спалнята си, а баща ми сигурно бе излязъл да поработи в градината, пък и да не бе излязъл, щеше само с наслада да се вслушва в писъците ми.
После вероятно съм припаднал от изтощение, от задуха и най-вече от тоя подлудяващ страх — страха от тясното пространство.
Съвзех се едва когато чух нейде от много далеч да се разнася спокойният глас на баща ми:
— Хайде, върви да спиш!
Опитах да се измъкна, но нямах сили да помръдна и стана нужда да дойде майка ми да ми помогне. Вече бе вечер или нощ и аз рухнах като тежък предмет в леглото и едничката ми мисъл бе, че не бива никога повече да се озовавам в тоя адски гардероб.
Това бе, разбира се, лесно да се реши, но трудно да се изпълни и така се случи, че впоследствие още неведнъж бях затварян в гардероба и дори усвоих някои дребни трикове, за да сменям позите и да прехвърлям в една или друга посока нозете си и да долепвам лицето си до пролуката под вратата, за да поемам пресен въздух. Но в първите минути паническият страх от тясното пространство винаги ме връхлиташе и изпитвах лудешкия порив да крещя, да дращя лицето си, да късам дрехите си, а сърцето ми тупкаше бясно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, и трябваше да мине доста време, додето се овладея и замра върху мозайката. Затова правех всичко, което бе по силите ми, за да избягна затварянето в гардероба, и никога не бих се решил да използувам дрямката на баща си, за да приседна на близкия стол.
Човекът върху дивана се пробужда по някое време, сяда, хвърля поглед към моя ъгъл, а сетне поглежда часовника си. Аз вече едва се държа на крака, болката в глезените е станала непоносима, а също и отвратителната тръпка в колената.
— Ще падна — казвам.
— Няма да паднеш — възразява спокойно баща ми.
И излиза в градината. Но той често се връща за това, за онова в хола и нямам никаква възможност да напусна ъгъла, и предпочитам да вися като дрипа тук, в тоя ъгъл, на тая голяма и добре проветрена светла стая, отколкото да бъда заврян отново в тясното тъмно пространство между долния рафт и мозайката. Едничкото, което си позволявам от време на време, е да се пооблегна на стената и само тоя краткотраен отдих ме предпазва да не се строполя на пода, но това е съвсем относителен отдих, понеже продължавам да стоя изправен на своите болни крака, а не на нечии чужди.
Той ме държи така в ъгъла, четири часа, шест часа, осем часа, в зависимост от туй, каква оценка е дал на провинението ми. Сетне, като поглежда часовника си, заповядва:
— Хайде, върви да си учиш уроците!
— Гладен съм — промърморвам, като се отпускам на близкия стол.
— Ще ядеш чак утре заран! Хайде, върви да си учиш уроците!
Наказанието в ъгъла беше обичайният му номер. Но той имаше достатъчно въображение, за да го разнообразява и с разни други номера. Хрумванията му идваха от самото естество на провиненията ми. Когато веднъж бях разсипал мастилницата върху паркета в стаята, той ме накара да оближа цялото мастило с език.
— Ще се отрови детето — позволи си да каже майка ми.
— Няма да се отрови, ще стане по-внимателен — възрази баща ми.
Наистина не се отрових. Само повръщах дълго в банята, тъй като погнусата гърчеше вътрешностите ми и устата ми не можеше да се измие от метално-сладникавия вкус на мастилото.
Друг път, понеже бях минал с кални обувки по алеята от мраморни плочи в градината, той ме накара да измия всички плочи с четка и вода. С четка за зъби, разбира се, тъй като другото би било прекалено лесно. Миенето продължи целия следобед и коленете ми се разраниха от лазене по плочите, а баща ми минаваше през четвърт час, за да инспектира дейността ми и да предупреди:
— Да не оставяш нито помен от кал, защото ще те накарам и нея да оближеш.
Трети път ме наказа с копчетата.
Тъкмо се бях прибрал от училище и не бях успял да съблека балтона си, и баща ми забеляза, че дрехата е без копчета, защото винаги забелязваше такива работи. Най-напред бе паднало едното, а после и другото и дори не бях усетил кога съм ги загубил.
— Къде са ти копчетата?
— Откъснали са се…
— Къде са?
— Не знам. Паднали са някъде…
— Ела тук!
Той ме отведе в брачната спалня, извади от гардероба стария си шлифер и торбичката, дето се трупаха непотребните копчета.
— Вземи от шкафчето игла и макара и ги заший всичките!
— Къде да ги зашия?
— Върху шлифера. Ще шиеш навсякъде, додето има място.
И започнах да шия, като подтисках глада и отегчението си. Когато свърших най-сетне, вече бе нощ, защото това бе главният секрет в наказанията на баща ми — тяхната продължителност. Целият шлифер бе обшит на всеки квадратен сантиметър с копчета: и големи и малки, и стъклени, и пластмасови, и кокалени, и седефени, и от ризи, и от балтони, и от дамски дрехи. Беше се получила една действително странна дреха и би било интересно да я запазя като свидетелство за бащината си изобретателност. Но след като видя резултата от старанията ми и мълчаливо го одобри, баща ми нареди:
— А сега вземи ножицата и ги разший!
Трудно е да се изброят всичките му хрумвания от тоя род и не виждам каква полза има да ги изброявам. Но едно от най-неприятните наказания, при чийто спомен още чувствувам мъчителна болка в пръстите на дясната си ръка, беше писането. Достатъчно беше да допусна какво и да било провинение в училище, за да чуя нареждането:
— Ще напишеш ясно, четливо и с хубав почерк: „Когато отивам на училище с неприготвен урок, аз позоря и себе си, и родителите си. Родителите ми правят всичко необходимо, за да стана истински човек, и не заслужават да бъдат позорени. Обещавам, че никога вече няма да се явявам с неприготвен урок!“ Ясно ли е?
— Не съм сигурен дали съм го запомнил точно…
— Седни там! Ще ти го продиктувам. А после ще го препишеш сто пъти.
Сто пъти, защото текстът е сравнително дълъг. Ако е по-къс, тогава — двеста пъти. Изобщо — от обяд до късно през нощта, без разрешение да ядеш или да пиеш вода.
Обикновено той в края на краищата ме намираше след полунощ заспал върху масата и все още неизпълнил напълно посочената бройка. Вдигаше ме леко за яката, сякаш се гнусеше да се докосне до ръката ми, до лицето ми, и нареждаше:
— Върви да спиш! А утре ще ми се издължиш напълно.
Една вечер, когато бях погълнат от поредното преписване в стаята си, а вратата към хола бе леко открехната, дочух случайно разговора между майка ми и баща ми.
— Мисля, че прекаляваш с тия продължителни наказания — казваше полугласно майка ми.
— Трябва да са продължителни, за да има достатъчно време да осъзнае прегрешението си — възрази спокойно баща ми.
— Не знам дали е способен изобщо да осъзнае нещо — въздъхна тя. — Струва ми се, че е просто тъп…
Усетих, че в гърдите ми се надига някакъв бяс. И не толкова срещу тоя баща, който не ми беше никакъв баща, колкото срещу собствената ми майка, която ме смяташе за тъп, след като хладнокръвно бе оставяла да ме затъпяват. Едва успях да подтисна този бяс и да се овладея. И може би именно защото се овладях, в детската ми глава тъкмо тогава блесна откритието. Аз го дразнех тоя човек, дразнех го преди всичко със самото си съществуване, но дразнех го и с тая вътрешна съпротива, с това скрито упорство, което не бе трудно за отгатване.
И няколко дни по-късно използувах откритието си. Не помня каква дребна беля бях направил, обаче от гледна точка на баща ми тя вероятно не бе дребна, защото беше ми присъдил най-тежкото наказание — гардероба. И тогава почнах да му се моля. И не само се молех, но и коленичех, и целувах ръцете му, и макар той да ги дърпаше, аз продължавах да се улавям в тях и да ги целувам, и да ги мокря със сълзите си, защото плачех, плачех с хълцанията на злобата и на унижението, но той не можеше да знае това и го приемаше като очистителния плач на разкаянието, и макар че се дърпаше и си даваше непреклонен вид, накрая омекна и промърмори:
