Литмир - Электронная Библиотека

— Благодаря за предупреждението — кимам. — Макар че, искрено казано, нямам никакво намерение да ви клеветя.

— Толкова по-добре — отвръща посланикът с тон, в който недоверието звучи тъй силно, че не може да бъде заглушено дори от детската песничка. — Колкото до мнението ми за вашите методи, това може да се изрази само с две фрази. Най-удобният начин да удушиш противника е да го уловиш в приятелска прегръдка. А вие, вместо да спечелите доверието му, предварително го алармирате и забърквате в най-добрия случай някакви чехословашки събития. Мисля, че се изразих достатъчно ясно и късо?

— В евангелието е изразено още по-късо: Юда е целунал Христос — напомням, за да не се надува прекалено със синтетичния си стил. — Само че от целувката на Юда до днес изтече доста време и нещата също доста се промениха. Днес няма такива глупци, които са готови да паднат в прегръдките ви. И дори да паднат, можете спокойно да се обзаложите, че ви прегръщат със същото коварно намерение, с което и вие прегръщате тях. Така че сблъсъкът при всички случаи е неизбежен.

— Въпрос на гледна точка — отвръща сухо посланикът, който явно не е мислил върху подобно възражение. — Аз се съгласих да ви изложа мнението си, и толкова. Нямам никакво намерение да влизам в спорове.

— Разбирам, че това е под достойнството ви — казвам с такова пресилено покорство, че то избива в открита подигравка.

— Не се опасявам за достойнството си, а просто не обичам да губя време в излишни приказки.

Подканата да се измитам е тъй пряка, че тутакси се вдигам от античното кресло.

— Искам само да ви предупредя, че все пак ще следя за официалните ви функции и че не е зле да бъдете по-внимателен в останалите си действия.

— Ще запомня съвета ви. Макар че ако позволите да забележа, аз вече съм вършил подобна работа…

— Вие идвате от една африканска страна, където сте могли да си позволявате всякакви действия, включително и съвсем непозволени — възразява посланикът, като на свой ред става. — За нещастие, обстановката тук съвсем не е африканска.

— Вече съм информиран за обстановката.

— Аз също съм информиран за вас — забелязва многозначително посланикът, засегнат от арогантния ми тон.

— В такъв случай трябвало е да направите своевременно възражения срещу идването ми тук.

— Може би бих ги направил, ако идвахте по редовния път — връща ми той незабавно удара.

Вечният удар на тия надути нищожества: те единствени идват по „редовния път“, а ние, другите, сме натрапници, мошеници и хора от втора ръка.

Но шефът е все пак улегнал човек и въпреки раздразнението си успява да съобрази, че така или иначе тепърва ни предстои обща работа, защото следващата тирада е вече произнесена с по-мек тон:

— Не се засягайте, а се опитайте да ме разберете: нямам специални предубеждения към личността ви и изобщо въпросът за мене не е личен, а чисто технически: човек в положение на вашето обикновено гори от амбиция за реабилитация. А прекалената амбиция води до престараване. А престараването ражда гафове. Изобщо този, който иска светкавично да поправи реномето си, нерядко светкавично и съвсем окончателно го загубва. Без да говорим за неприятностите, които създава на шефовете си.

— Разбирам. Но вие, ако не се лъжа, сте имали същите резерви и към предшественика ми…

— Да. И те напълно се оправдаха.

— И резервите ви естествено и тогава не са били от лично естество.

— Разбира се, че не.

— В такъв случай, щом вашата неприязън не е предизвикана от нашите личности, би следвало да се заключи, че тя е адресирана пряко към института, който ние представяме.

— Но вие… Но това е нечувано — започва посланикът с негодувание.

Обаче ако тоя човек скъпи времето си, аз също скъпя моето. Затова, без да слушам повече заекването му, подхвърлям:

— Извинете ме за нахалството да надзъртам в мислите ви…

После щраквам магнитофончето, правя кръгом и отново поемам дългия път между бюрото и вратата, този път в обратна посока.

* * *

Жена ми е използувала деня, за да внесе известен уют в стандартния ни апартамент, обзаведен с мебели на посолството. По параграфа на домакинството тя е винаги изрядна, не защото се съсипва от работа, а защото знае да кара хората около нея да работят, и тая черта навярно е получена в наследство от бащата бакалин, който не е натрупал доларите си само с две голи ръце.

Когато се прибирам привечер, квартирата вече свети от чистотата, а през отворената врата на спалнята се вижда ясно, че леглото ми е изнесено, за да бъде поставено вероятно в третата стая. Подвижната масичка в хола е заредена с още неразпечатани бутилки и във вазите има свежи цветя. Колкото до самата домакиня, тя се е разположила до широката маса и нарежда пасианс.

— Имам чувството, че ще умра от скука в тоя град… — въздъхна Елен, като вдигна очи при влизането ми, за да ги сведе тутакси отново към картите.

Фактът, че проговаря още в първата минута, е сам по себе си красноречив. Тя наистина ще се пръсне от скука.

— Ако питаш мене, дипломатите навсякъде по света еднакво скучаят и еднакво се развличат… Така че не виждам с какво тоя град е по-лош от който и да било друг. Всяка седмица става по някой прием и всяка вечер — по някоя сбирка тук или там. Тая вечер например сме канени у съветника.

Елен вдига поглед от картите и по лицето й се появява известно оживление:

— А!… И ти не можа да ми звъннеш по телефона, а ми го казваш чак сега!

— „Чак сега“ е шест часът. А ние ще бъдем там в осем.

При друг случай тя навярно би ми отговорила, че жената не може нищо да направи за два часа и че женското приготвяне не е като мъжкото — да смениш една риза и една вратовръзка, и че изобщо аз съм най-неакуратният човек, който тя е срещала, и съм свикнал да мисля само за себе си и… и други подобни. Но в момента, както вече казах, тя се пръска от скука и перспективата за едно скорошно показване пред обществото я възбужда, и мисълта, че й предстои да се срещне очи в очи със съпругите на моите колеги ражда у нея напрежението на състезателя преди съдбоносния старт. Така че тя само отблъсква с небрежен жест вече ненужните карти, става и се отправя за банята.

— Всъщност, какво ще е това: обикновено пиянство или гуляй в наша чест? — сеща се да запита Елен, когато малко по-късно излиза от банята, загърната с хавлия.

— Тая вечер всичко е специално в наша чест — бързам да уточня, да не помрачавам оживлението й. — Но както ме увери съветникът, те правят тия неща без всякакви церемонии.

Аз съм се разположил в едно от креслата на хола и съм си налял два пръста уиски, за да отдъхна от суетнята на изминалия ден и да събера мислите си. Обаче Елен не ми дава възможност да събера мислите си.

— Посланикът канен ли е? — чувам гласа й от спалнята.

— И да е канен, не вярвам да дойде.

— Изглежда, не си успял да се харесаш на началството.

— Не съм се и опитвал. Той се опита да заеме пред мене някакви пози на голям шеф, но мисля, че го поставих на мястото му.

— Коя фасада му извади? Наивната или заплашителната? — любопитствува жена ми.

— Показах му и двете страни на монетата.

— Дано само да не е видял и това, което се крие помежду тия две страни.

Взимам чашата си и ставам, защото тоя маниер да се разговаря през две помещения ме дразни. Когато се изправям на входа на спалнята, Елен е още в Евино облекло и тъкмо подбира най-подходящото за случая бельо. Тя изглежда също така, както и преди три години, да я вземе дяволът: стройна и с изразително изгънат силует на съответните места, без тромавост и затлъстяване, почти като девойка, която току-що се е превърнала в жена. Само в лицето й няма нищо от израза на девойка. Безукорно красиво, но високомерно и студено и с едни тъмни очи, в които лежи стаен опитът, да не кажа покварата.

Елен улавя погледа ми, но продължава да се занимава със сутиена, който току-що е избрала, и само промърморва:

— Ти си слаб човек, мили…

7
{"b":"261905","o":1}