Сетне се качваме все тъй мълчаливо в апартамента и се усамотяваме всеки в своята стая и на своето легло, и аз използувам свободните часове на тоя дълъг следобед, за да подремна на пресекулки и да прегледам купчината вестници, с които съм се снабдил заранта.

— Вече е седем часът… — обявявам най-сетне, като заставам на входа между двете стаи. — Не е лошо да слезем да вечеряме.

— Вечеряйте сам. Аз не съм гладна.

Мери още лежи в кревата, обърната с гръб към мене, и дори не си дава труд да смени позата.

— Както обичате — казвам. — Не забравяйте все пак, че точно в осем трябва да излезете оттук.

Тя не благоволява да отговори и аз с известно облекчение слизам сам в ресторанта, защото не ми се иска да си развалям вечерята с гледката на нейната меланхолична физиономия.

Долу е същото сборище, само че във вечерни облекла. На такива аз просто бих им забранил да пътуват, но в момента това съвсем не е проблемът, който ме занимава, и, по-точно казано, нищо не ме занимава, защото в подобни мигове, когато най-важното трябва да се реши, аз изпадам в нещо като вътрешна пауза, усещам се лек и свободен от грижи и живея само с мигновеното — с острия съживителен вкус на тая златиста ракия, със свежия дъх на зелената салата, със соления влажен мирис на морския въздух и с всички дребни прелести на тоя проклет живот.

Сетне пак се връщам в апартамента, отпускам се удобно на креслото до лампата с импозантния абажур в ъгъла и отново разтварям вестниците, защото в тия обемисти вестници винаги ще се намери нещо, което си пропуснал да прочетеш и което може да ти помогне да убиеш още един час.

Минал е точно още един час, когато вратата стремително се отваря и в стаята не влиза, а нахълтва Мери. Лицето й е бледо и обтегнато и в него се прокрадват първите признаци на предстояща истерия.

— С асансьора ли се качихте? — запитвам, обезпокоен от мисълта, че тя е шествувала по дългите и оживени стълби с това разстроено лице.

— Той е мъртъв! — изкрещява тя вместо отговор.

— Кой е мъртъв? — питам изненадано.

— Този с китарата… И другият също… И двамата са мъртви…

— Седнете — казвам, явно обезпокоен. — И благоволете малко да снизите регистъра на гласа си. Допускам, че наистина се е случило нещо страшно, обаче това не е причина да хвърляме в паника целия хотел. Седнете — повтарям — овладейте се и ми разкажете всичко най-точно, защото може би трябва да вземем някои незабавни мерки.

— Мерки!… За какви мерки ми дрънкате, когато ви казвам, че и двамата са вече мъртви! Мъртви, разбирате ли!

— Чухте ли какво ви казах? — произнасям вече значително по-грубо. — Сядайте и говорете свързано! Сега не е време за истерии.

Сепната от острия ми тон, или може би просто омаломощена, секретарката се отпуска на първото изпречило й се кресло и забъбря като в хипноза:

— Дойде в осем и половина… тоя с китарата. Наоколо в градината нямаше никой. Беше като луд… „Той е мъртъв — викаше. — Аз го убих“… „Кого сте убили? — питам. — Кой е мъртъв?“ „Той — вика, — човекът от вагона… Вие ме измамихте… Аз го приспах, но завинаги… Вие ме направихте убиец…“ „Как го убихте?“ — питам. „Ей, така, убих го… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря… Къде е морфинът? Дайте ми една ампула! Не мога повече“…

Тя прави пауза, сякаш нишката на мисълта й се е прекъснала поради някаква дребна авария в мозъка, сетне наново подхваща върволицата от засичащи фрази:

— Подадох му опаковката и той напълни спринцовката си, и заби иглата в ръката си, без дори да запретва ръкава и миг подир туй застина тъй с облещени очи и полуотворена уста… Помислих, че изпада в транс… А той се килна настрани и се търколи от скамейката на алеята и аз се спуснах да го свестявам… да свестявам един мъртъв човек… Той е мъртъв, съвсем мъртъв, разбирате ли?

— По-тихо, моля ви, и без истерии — предупреждавам.

— Той е мъртъв… това не беше морфин… — повтаря отново жената.

— Откъде да знам какво е било. Не съм ги аз пълнил ампулите. Дадоха ми го за морфин.

Както седи вцепенена, тя вдига внезапно очи, сякаш за да разбере по-добре обяснението ми, и движението е тъй бързо, че жената, боя се, успява да улови израза на задоволство, който не съм успял да угася в погледа си. Но това късо съединение на погледите е наистина мигновено и лицето ми отново става загрижено и аз посягам към масичката, наливам обилна доза уиски и подавам чашата:

— Пийнете една глътка и се успокойте.

Мери отново, сякаш сепната, ме поглежда, после замахва яростно и блъсва ръката ми. Чашата отскача и алкохолът ме облива и очите ми се насълзяват от изгаряща лютивина.

Изваждам кърпичката си изтривам с машинален жест лицето си, докато Мери се сгърчва в креслото, улавя с две ръце главата си и избухва в истеричен плач.

Спалният вагон леко се полюшва и колелата равно потракват с един ритъм, не твърде подходящ за движението на експрес. Оставям се да бъда люшкан така, облегнат в ъгъла на прозореца, и отдъхвам притворил очи. Това е важното винаги и навсякъде — да се нагодиш към ритъма, да влезеш в него, защото ритъма не ти го създаваш, нито можеш да го измениш и опиташ ли да му се опреш, ще бъдеш изхвърлен, пречупен, смачкан. Да станеш едно с това, което те заобикаля, да се приспособиш към него. А станеш ли едно с него, тогава можеш да плуваш като риба във вода към личната си цел.

Иначе се получава дисонанс във вибрациите. Иначе има друсане. И мъничкият болт, който не ще да се пригоди към ритъма на системата, се скъсва. Като онази жена оттатък. И като ония двамата. И като много други. Като си представиш само колко изпотрошени хора биват изхвърляни всеки ден на боклука, единствено защото не са успели да се нагодят към системата и нейните закони.

Тя е затихнала за момента, онази жена оттатък, след поредната доза морфин. А първата доза аз й я поставих още предната вечер, когато обля лицето ми с алкохол. От съжаление. И от страх, че може да стигне в истерията си дотам, та да вдигне на главата си целия хотел. И когато успях да я убедя да приеме дозата и насочих спринцовката, Мери изведнъж се дръпна и изкрещя:

— Това не е морфин! Това е отрова! Вие и мене искате да пратите на оня свят, нали?

— Глупости — измърморих. — Легнете спокойно… Отпуснете се… и ще видите как ще ви олекне.

— Добре… Свършвайте… Свършвайте най-сетне с мене — прошепна тя, отново изпаднала в апатия. — Отрова или каквото и да било там, свършвайте…

Тя наистина не беше никак добре. Когато човек вика, блъска и вилнее, това още не е голяма беда. Обаче когато у него почне да замира страхът за собствената кожа, туй вече не е никак добре. Защото именно този страх е главното, да не кажа единственото, което ни движи. Не жаждата, не любовта, а страхът е силата, която движи хората.

Но в този момент секретарката е потънала в дълбокия сън на упойката, там в съседното купе, едва озарено от синята мъждива светлина на нощната лампа. И аз мога най-подир да отдъхна след грижите на последните дни. Един идиот, изпречен на пътя ти, винаги предизвиква неприятности. Но когато тия идиоти станат двама или трима, тогава неприятностите могат да експлодират в катастрофа.

Аз лично съм привърженик на хуманността, в смисъл, че държа да се избягват жертвите там, където е възможно, защото един труп неизбежно поражда въпроси, а възникнат ли въпроси, възникват и усложненията. Тоя вече капитулирал от страх шафнер аз бих го пуснал например да си троши главата из широкия свят, ако не беше семейството. Той всъщност натика главата си в примката тъкмо зарад семейството и поточно зарад младата си жена, значително по-млада от него, но страдаща от някаква си там сложна и рядка болест. И нашите, разбира се, обещаваха скъпи медикаменти и не само обещаваха, а дори ги доставяха и, което беше най-неочакваното, жената накрая наистина оздравя, макар че силата на тия скъпи специалитети обикновено е най-вече в рекламата им. Изобщо тая привързаност към семейството отпърво се оказа в наша полза, обаче сега щеше да се прояви в наша вреда. Ние нито бяхме в състояние, нито имахме намерение да предприемаме трудни и рисковани действия, за да измъкваме навън семейството на тоя или оня. Обаче не е нужен много ум, за да се разбере, че ако този човек веднъж вече бе извършил предателство от глупава сантименталност, той щеше и втори път да го извърши, сега вече спрямо нас, и аз можех съвсем ясно да си го представя как се добира до българското посолство или до някоя консулска служба и прави пълни признания само и само да бъде отново събран с това свое семейство. Така че налагаше се да го похарчим този и без туй амортизиран тип, защото може да е голямо удоволствие да проявяваш хуманност, но човек не може да живее на този свят само в удоволствия.