— Всичко зависи от тебе. Изобщо смятай, че брачното ти положение е също като служебното. Но специално тук, в София, аз повече не мисля да се връщам. Колегите ти са наистина крайно симпатични и съпругите им — още повече, само че нямам никакво намерение да търпя зад гърба си нито подигравките, нито съчувствията на тия крайно симпатични хора.

— Ти винаги си била твърде уязвима — промърморвам съчувствено. — Ти си наистина слаб човек, Елен, макар да смяташ, че аз съм слабият. Както и да е. Ще се видим на летището.

Готвя се да завия кръгом, когато тя наивно вдига глава от куфара:

— Кажи по-добре, наистина ли си го убил тоя черен генерал? И на колко възлизаше горе-долу сумата? Защото нали, мили, когато ти вършиш нещо, на дъното на историята винаги лежи някаква сума?

Всъщност, нямам никаква среща и се връщам в посолството, просто за да бъда малко по-далеч от съпругата си. И понеже в момента мрачната стая с гледката на саждивия калкан съвсем не ме привлича, решавам да се отбия в кабинета на Адамс.

— Току-що научих за семейната ви неприятност — казва той, още като ме вижда да влизам. — Искрено ви съчувствувам и се надявам, че всичко ще завърши благополучно.

Адамс очевидно има предвид мнимото заболяване на тъщата ми, освен ако е надушил нещо и за конфликта между мене и Елен. Последното обаче е слабо вероятно, така че считам за уместно да му благодаря за отзивчивостта. Подир което минавам на темата:

— Не знам разполагате ли с няколко минути, но аз, както знаете, съм в положението на дебютант и бих искал да се посъветвам по някои въпроси с опитен човек като вас.

— Разбира се, заповядайте — вдига се отзивчиво от стола Адамс. — Макар че, ако оставим настрана комплиментите, аз съм толкова опитен, колкото и вие сте дебютант.

Ние се разполагаме в двете кожени кресла при големия светъл прозорец с изглед към градината на посолството и тоя прозорец още веднъж ми напомня, че Адамс всъщност се шири в един чудесен кабинет, който по право е мой.

— Службата по печата има много общо с културната служба — казвам. — Затуй предполагам, че вашата практика може да бъде поучителна и за мене.

— Уви, нямам какво да ви предложа като практика — разперва ръце домакинът. — Но, ако искате, да пием по чаша бурбон…

Той се навежда към шкафчето-хладилник, инсталирано предвидливо до креслото, вади съответната бутилка и шише сода, после взема от рафта под масичката две чаши и налива.

— Обаче вие, ако се не лъжа, вече втора година сте тука — позволявам си да забележа.

— Предполагам, че и десета година да бях тука, опитът ми едва ли би бил по-богат — отвръща Адамс и отпива от чашата си.

Следвам примера му, като чакам продължението.

— Може да е унизително, и все пак трябва да призная, че цялата ни работа се свежда до следното: Франк, който знае или си въобразява, че знае български, преглежда заран вестниците, а сетне ми прави устен доклад, подир което аз правя доклад пред посланика, като всъщност преповтарям чутото от Франк. В резултат на тая оживена и плодоносна дейност в края на месеца посланикът изготвя своя писмен доклад, в който сумира това, което е чул от мене и което аз съм чул от Франк, и което е, разбира се, вече добре известно в нашето министерство, защото и там се получават български вестници.

— Все пак вие се срещате с хора…

— Да, с колеги от другите западни посолства, които обикновено са толкова осведомени, колкото и аз самият. От време на време наистина успявам да изкопча някоя политическа сплетня, просто за да се разнообрази докладът на посланика в края на месеца. И това е всичко.

— А контактите ви с местни хора?

— Почти нямам такива контакти. А доколкото ги имам, те са съвсем протоколни и напълно безполезни.

— Но това положение би трябвало да се измени! — произнасям с ентусиазма на истински дебютант.

— Чудесно, изменете го! — разсмива се Адамс.

— Нима не е възможно?

— Аз съм по природа оптимист. Следователно склонен съм да смятам, че е възможно. Обаче за да се изменят тия неща, би трябвало по-напред да се изменят някои други.

— Кои например?

Той ме поглежда, сякаш преценява доколко съм опасен. Сетне отпива от чашата си и едва тогава произнася:

— Всичко това е стара история, Томас. Така че не виждам какъв смисъл има да я предъвкваме наново.

— Разбирам ви — кимам примирено. — Аз съм съвсем нов човек тука и вие, естествено, имате основание да ме гледате с подозрение…

— Не съм казал, че ви гледам с подозрение. Просто не ми се навлиза в един безполезен разговор.

Той замълчава и аз също мълча, като бегло го наблюдавам. Тоя вид типове ми са добре известни. Хубавец, галеник на съдбата, човек, привикнал да прави добро впечатление. Той толкова умира да прави впечатление, че и сега, въпреки декларацията си и въпреки намерението си да бъде предпазлив, едва се сдържа да не блесне със становището си по въпроса.

Изглежда, че съм познал, защото, когато мълчанието става твърде дълго, Адамс ненадейно заговаря:

— Всичко туй е почнало преди четвърт век и повече. Почнало е зле и после е продължило да върви зле, и ние не сме направили нищо, за да тръгне по-добре, така че безсмислено е сега да седим и да се питаме защо работите вървят зле. Още с идването си някога тук, ние почнахме да заплашваме с военна намеса. По-късно взехме да подтикваме местните си политически приятели към такива брутални актове, че накрая властта пристъпи към разгромяването им. След това минахме към похватите на подривните действия, а след серията неизбежни провали ограничихме усилията си в сферата на секретното разузнаване, което, разбира се, не можа да остане секретно и доведе до редица процеси. Да не говорим за някои други дреболии, като например финансираните от нас радиостанции, които и в настоящия момент продължават да отправят подстрекателствата и ругатните си.

Домакинът си налива още два пръста уиски, добавя два пръста сода и отпива, за да провери какво се е получило.

— И след всичко това ние умуваме с вас и се чудим защо тия хора, които ругаем и заплашваме, не желаят да дойдат на един приятелски обед или на чаша кафе, да си открият сърцата и любезно да ни сервират всички тези сведения, към които изпитваме професионален интерес.

— Фактите, разбира се, са на ваша страна — признавам, когато той отново замълчава.

Което не ми пречи да мисля, че тая тирада би могла да послужи за добра основа на един служебен доклад и да подкрепи солидно известни изводи: „Адамс изобщо смята, че цялата наша външна политика от войната насам представлява система от грешки. Същата категорично отрицателна оценка той дава и на сегашния ни политически курс.“

— И въпреки всичко — позволявам си да забележа гласно, — колкото и това да е неблагоприятно за официалната ни дейност, струва ми се, че все някой трябва да върши и тия задачи, които вие нарекохте секретно разузнаване.

— Естествено, че на вас така ще ви се струва — засмива се Адамс. — Обзалагам се дори, че всичко, което не е свързано с тия задачи, за вас е празна работа.

— Не съм казал подобно нещо.

— Можете спокойно да го кажете. Няма да се обидя, защото както сам чухте, собствените ми оценки не са много по-различни. И различието между нас възниква всъщност само по един пункт.

Той се навежда леко към мене, поглежда ме внимателно и произнася тихо:

— Уверен ли сте, че примерно вашите доклади, при цялата им секретност, имат по-голяма стойност от тия на посланика, извлечени от вестниците и от пет-шест постни разговора?

— Зависи от докладите — отвръщам уклончиво. — Някои може да не са особено интересни, но други могат да съдържат и твърде ценни сведения.

— Не споря — вдига ръка Адамс. — Обаче вие знаете по-добре от мен, че даже и тия относително ценни сведения всъщност нямат особена практическа стойност, а нерядко могат да бъдат получени и по съвсем редовен път.

Той се обляга назад в креслото си с някаква нотка на самодоволство и добавя: