Защо Спиридон е сменил номера на колата си с номера, който има колата на неговия тъст? Защото такъв е бил замисълът на акцията. Първо — за да проникне по-сигурно в охранявания район на лабораторията. В дъждовна и мъглива привечер шофьорът е невидим за очите на охраната, но е видим номерът на колата. Второ — за да се създаде подвеждащо впечатление, че Недьо Недев е сътрудникът на професора в подменянето и открадването на стъкленицата и че той е ликвидирал третия съучастник, Марина Спасова, за да не би тя да издаде в случай на провал, каквато е нервна и лабилна, него и професора. Спиридон отлично е познавал разписанията и навиците на своя тъст и за него не е било никак трудно да го имитира. Разбира се, той не си а правил илюзии, че ще заблуди следствието и че следствието няма да разкрие в края на краищата, че посоката „Недьо Недев“ е една фалшива посока. Той не си е правил такива илюзии, но е искал да печели време, два-три дни, колкото му е било необходимо, за да се измъкне навън. Той е бил сигурен, че фалшивата следа „Недьо Недев“ ще отнеме на следствието непременно два-три дни.

Такъв е бил замисълът на акцията, но ето че една персонална промяна в следствието внася в него непредвидени корективи. Аз изключвам още от самото начало на разследването професора като възможен похитител или подменител на стъкленицата. Второ. Изключвам от разследването и Недьо Недев благодарение на една непредвидена от Спиридон случайност. На 24 октомври Недьо Недев се забавя с восъчния печат, не излиза в обичайното време, а двадесетина минути по-късно, и по този начин колата му не може дори приблизително да се идентифицира с колата, блъснала двадесет минути по-рано количката с кестените. Така че още в самото начало на издирванията следствието зачерква с дебела черта Недьо Недев като „следа“. Но Спиридон не знае, че Недьо Недев е зачеркнат, а продължава да играе неговата роля и с това се обяснява втората му неудача — опитът му да представи убийството на Марина като дело на Недьо.

Решението на Спиридон да бяга от милицията се обяснява главно със страха му за стъкленицата. Аз съм сигурен, че той е носил със себе си шофьорска книжка и паспорт на името на Недьо Недев и затова не се е боял от подменения номер на колата си. Той се е боял заради стъкленицата. Прибирането му и прибирането на колата в участъка означава обиск, а обискът означава намиране на стъкленицата. Затова нашият герой е решил да бяга, налагало се е да спасява главата си.

Защо се е спрял пред 113-а, тоест пред вилата на тъста си? За да скрие стъкленицата, за да се отърве от опасния си багаж естествено! Като близък на Недьовото семейство, той е знаел, че в сряда вилата е празна, че тоя ден бай Михаил е в отпуска. Без друго той е имал ключ от външната порта. Влязъл е, скрил е някъде стъкленицата и вече с много по-спокойна душа се е оттеглил по Беловодския път.

Защо не се е завърнал за стъкленицата вечерта на 25-и или през нощта срещу 26-и? Има няколко причини. Първо — присъствието на бай Михаил. Второ — премахването на Марина, Той е трябвало да слухти за нея, да дебне, да чака. Трудно е по едно и също време да се вършат две крайно трудни и рисковани неща.

Такава е, струва ми се, реконструкцията.

А сега да помислим за това, което предстои. След малко Спиридон ще научи, че Недьо е прибран и че бай Михаил ще спи при сина си. Ето че благоприятният час за него е ударил! И така, щом настъпи истинската нощ, тук ще дойде пеша един мъж. Той ще отключи тихичко външната порта и още по-тихичко ще се промъкне вътре. Ще потърси в тъмното каквото му трябва, той помни мястото, ще се полута, но ще го намери. Тогава той ще излезе пак така тихичко, крадешком, но преди да притвори портата, ти и твоите хора ще светнете с фенерчетата си в лицето му. И ти ще видиш, че тоя нощен гостенин не ще е някой друг, а ще е човекът с бомбето. „Внимание, господа!“ Няма да губите секунда време, а ще го обискирате на място. Вие ще намерите в дрехите му стъкленицата с чумоподобния бацил. „Още един път внимание, господа!“ Пазете стъкленицата!

Когато се върнахме при колата, аз казах на Баласчев:

— Щом всичко бъде сторено и завесата спусната, ще ми телефонирате на улица „Латина“.

— Искаш ли да изпием по чашка коняк, горе, в моята стая? — попитах Юлия.

Доразказвах на Анастаси историята с Юлия.

Както вече отбелязах, аз се завърнах от 113-а в прекрасно настроение. Задачата беше решена, сега оставаше да се направи само още едно малко изчисление, за да се нанесе отговорът върху белия лист. Бях сигурен, че съдбата няма да ми изиграе лоша шега в последната минута на играта, затова очаквах спокойно това малко изчисление.

Облякох бяла риза с колосана яка, сложих най-хубавата си връзка-папионка, жълта, напръскана с червени капки; избрах си тъмносин, официален костюм. После заведох Анастаси в червения салон на „България“ и поръчах на моя познат сервитьор да ни гощава с празнично меню.

Върнахме се на улица „Латина“ към 9 ч. Наближаваше времето за последния акт от представлението. Стъкнах огъня, облякох халата си и седнахме срещу камината. По време на вечерята бях разправил на Анастаси за находката ми във вила 113-а. Анастаси се вълнуваше, той очакваше финала с опънати нерви. За да го разсея, реших да му доразкажа онази италианска история. Пък и нали бях отворил дума за измислените чувства!

Когато се качихме горе, в моя „апартамент“, аз влязох в килерчето, за да налея коняк, а Юлия ме запита, както беше се облакътила на масата, дали съм женен и имам ли деца. Искаше да знае, злодейката, дали ще оставя подире си вдовица и сираци. Казах й, че не съм женен, и моят отговор като че ли я поразвесели малко, защото започна да си тананика една весела песенчица. Но както беше започнала, така ненадейно спря и отново се замисли. Когато се извърнах, за да внеса подноса с чашките, видях я да седи неподвижно, мълчалива, вторачила разсеяно поглед напред. „Малки угризения на съвестта!“ — помислих и се усмихнах. Имаше защо да се усмихвам: бях търколил в чашката, предназначена за нея, две капки от най-безвредното, но и най-силното приспивателно каквото има на света!

Чукнахме чашките си, после се целунахме и пихме. Не можах да изброя до десет и тя заспа на рамото ми. Тогава извадих пръстена й, завих бръмбара върху пластинката му и от търбухчето му в същата секунда се стекоха на пода няколко капки жълтеникава течност. На два пъти промих вътрешностите на насекомото с коняк, а сетне напълних търбухчето му, както си беше по-рано, и отново го преместих върху пластинката. Плеснах леко Юлия по бузите и тя се пробуди. Попитах я за какво се беше толкова дълбоко замислила, а тя се изчерви, защото наистина имаше чувството, че е мислила дълбоко за нещо, само че не можеше да си спомни за какво.

Тъй или иначе, играта беше развалена за тази вечер. Целувахме се естествено, но ония две капки бяха притъпили у нея желанието за повече любов. Обеща ми среща за следващата вечер и си отиде.

На другия ден така се случи, че двамата негодници се запиха в кръчмата още от сутринта. Ние с Юлия слязохме на брега. Къпахме се, лудувахме, а на обяд собственикът на „Сан Тома“ ни изпрати по слугата си кошничка с пържена риба и шише вино. Ние обядвахме със същото велико удоволствие, с каквото някога са обядвали боговете на Олимп.

Вечерта ние пак отидохме горе и понеже гледах крадешком пръстите й, видях как тя премести бръмбара от пластинката на пръстена точно над моята чашка с коняк. Пих, проснах се на пода, ритнах два пъти с крака и затихнах. Престорих се на умрял. Тогава се случи най-чудното. Тя започна да пищи, да плаче, да скубе косите си, да проклина така, както умеят да проклинат само южнячките. Но това не беше всичко. Тя се търколи на пода до мен, тоест до трупа ми, зарови лице в гърдите ми и неудържимо зарида.

Ставаше вече нетърпимо, непоносимо, но в тоя момент в стаята се втурна боксьорът Карло. Той я улови под мишниците и я изправи, а тя започна да крещи в лицето му, че е убиец, мошеник, бандит. Карло, изглежда, не беше от търпеливите кавалери, той замахна и така я шамароса, че тя залитна, просна се на пода и на свой ред замря. Като я видя млъкнала, Карло каза, че ако Отново проговори, ще я накара да замълчи за цял живот.