— Августино, познаваш ли тоя човек? — Чигола посочи с глава Ливио Перети.

— Може ли, господине! — Августино широко се усмихна — Той ни е редовен клиент!

— Какво разбираш под „редовен“?

— Ами дохожда най-редовно, господине! Всяка сутрин и всеки следобед!

— Тъй, всяка сутрин… Я си спомни сега, дали вчера сутринта видя тоя човек да влиза през входа с първите посетители?

— Вчера сутринта… Не разбирам какво искате да кажете, господине!

— А бе видя ли го в 9 ч. да влиза в галерията, видя ли го между посетителите, какво се правиш на смахнат? — избухна Чигола.

Августино смутено местеше очи от Ливио Перети към Чигола, дори на два пъти облиза устните си и на края повдигна рамене.

— Като че ли не го видях вчера с първите… Друг път, като дохожда, или ще ми каже „Здравей, Августино“, или ще ми се усмихне, а вчера заранта — сякаш ни съм го видял, ни съм го чул… Пък кой знае!

— Какво „кой знае“, дяволите да те вземат? Беше Ли между посетителите, или не беше?

— Не беше, господине. Не си спомням да е бил.

— Ето, това е отговор. В 9 часа, когато ти си започнал да пускаш посетителите в галерията, той не е бил между тях. Какво ще кажете, Ливио Перети?

— Нищо. Какво искате да кажа?

— Той твърди, че не ви е видял между посетителите.

— Това си е негова лична работа.

— Но знаете ли какво означава това?

— Е?

— Това, че не ви е видял да влизате с посетителите, означава, че вие сте били вътре в галерията, че сте осъмнали в галерията, че сте прекарали нощта срещу четвъртък в галерията! Дявол да го вземе, това означава, че в сряда, когато са затваряли галерията в 4 ч., вие не сте си отишли, а сте останали вътре!

— „И като сте останали вътре, сте задигнали картината «Даная» от Кореджо“ — така ли?

— Полека! — повдигна ръка Чигола. — И до това ще стигнем.

— До кое? — настръхна Ливио.

— Най-напред установяваме, че в сряда следобед вие не сте си отишли, а сте останали в галерията. Вие сте прекарали нощта в галерията, но на заранта се престорвате на невинен агнец: уж току-що сте влезли и както тичате към статива си, откривате, че картината „Даная“ е открадната! Втурвате се по стълбите право към дирекцията и дигате аларма: „Търсете крадците!“

— Търсете картината! Аз не съм идиот, за да мисля най-напред за крадците.

По лицето на Чигола премина нервна тръпка, но той бързо се овладя.

— Аз имам още един факт, любезни млади господине, който доказва по един много любопитен начин вашия престой в „Боргезе“. Искате ли да го чуете?

— Горя от нетърпение! — каза Ливио.

— Оставили сте следи от пръстите си върху една чаша за вода, която се намира в кабинета на Чезаре Савели, в този кабинет, където Луиза Ченчи е учила по същото време уроците си! Какво ще кажете за този любопитен факт?

Роберто Тоци изпусна вестника, който държеше и с които си вееше, но вместо да протегне ръка-за него, той притисна устата си, а после взе да разхлабва възела на яката си, сякаш изведнъж беше усетил, че го стяга.

— Крайно време е да не ме занимавате е глупости, а да ме пуснете да си ходя! — каза Ливио Перети. — От каква чаша пия вода и къде прекарвам нощите си, това е моя лична работа и вие нямате право да ми държите никаква сметка. Ако съм нарушил правилника за вътрешния ред в „Боргезе“, готов съм да заплатя съответната глоба, и край!

— Намерили сте време и място за комедии! — разсърди се Чигола. Всичко можеше да понася търпеливо, само подигравките го изкарваха от кожата му. — Доведете Луиза Ченчи! — удари той по масата. — А вие — обърна се към Ливио — не бързайте да се смеете. Най-добре се смее.

— … който се смее последен! — прекъсна го весело Ливио.

Влезе Луиза Ченчи.

Тя беше малко побледняла и затова хубостта и изглеждаше по-особена и не приличаше на ония модели, които показваха журналите. Очите й бяха станали по-големи, по-дълбоки и в тъмнината им като че блещукаше мекото и далечно сияние на загадъчен огън. Такова е сиянието на милионите невидими звездици от Млечния път. За разлика от Ливио, тя приветливо кимна на всички и макар усмивката й да не беше адресирана към никого, всеки имаше чувството, че тя се усмихваше главно нему.

И на Чигола се стори, че тя се усмихваше преди всичко на него и, кой знае защо, за пръв път от незапомнено време се почувствува неудобно. Сякаш беше седнал на чуждо място и по погрешка го бъркаха с други.

— Познавате ли тоя господин? — попита я Чигола. Те се спогледаха и изведнъж, като по даден знак, прихнаха да се смеят.

— Този господин ми е годеник! — каза Луиза.

Настъпи едно от ония мълчания, които никой не знае колко ще траят и кога ще свършат.

А дъждът все почукваше по стъклата. Валеше и не опираше.

— Мислехме да си кажем само няколко думи — започна Ливио, — но като погледнах часовника, беше минало пет. Галерията отдавна беше затворена. Побъбрахме си още малко, а към 10ч. Луиза ме помоли да си ида, за да не ни види някой и да си помисли кой знае какво. За да избягна излишни разправии, аз реших да постоя някое време в складчето, дето е до тоалетните, а като си отиде Луиза, да се вмъкна отново в кабинета на Савели и там да остана до сутринта. Но Луиза се забави, отново бе се уловила за учебниците, изглежда, и аз съм задрямал на един стол. По едно време чух как Монтано настанява някого си на скамейката срещу служебния вход да спи. Светнах със запалката и видях, че наближаваше дванадесет. Реших да проверя дали Луиза си беше отишла. Тъкмо да се измъкна и чух да се приближават бързи стъпки. Някой влезе в дамския тоалет. Към дванадесет и четвърт този някой излезе, отключи вратата на служебния вход и бързо излетя навън. Няколко минути след него излезе и Луиза, познах я по почукванията на токчетата й. Ама че се беше забавила! Плюх на всякаква предпазливост, спеше ли оня на скамейката, или не спеше, вмъкнах се в стаята на Савели, загасих осветлението и обърнах ключа. Към 9 часа заранта издебнах Монтано, заприказвал се беше с Августино. Изтичах на горния етаж и тогава видях моята цапаница, метната върху рамката на Кореджовата „Даная“. Останалото знаете.

Луиза каза:

— Вие ме запитахте вчера, господине, защо съм тръгнала по посока на служебния вход, като зная, че ключът от вратата държи обикновено някой от пазачите. Защото чух, че се щракна ключалката и че някой излезе навън. Когато бях в коридора, от открехнатата врата идеше хлад. Аз бях гузна заради Ливио и смутена бях заради късния час и може би поради тия причини реших скришом да си тръгна; но като излязох навън, както ви казах вчера, затворих вратата добре.

Дали щеше да повярва Чигола на тия наивни признания? Кой знае, в тоя час той не успя да ги премисли. Две новини объркаха всичко. Най-напред по телефона му обадиха, че нощес е бил намерен, намушкан е нож в гушата, Марио Чивета. Трупът бил открит близо до „Пиаца Навона“. Тъкмо беше оставил слушалката на телефона и се питаше дали да повика веднага Монтано, в кабинета се втурна сержантът, помощникът на Джовани. Той съобщи на Чигола, че току-що бил открит на тавана труп на убит човек.

Чигола нареди всички да останат по местата си, а той отиде да види трупа. Завърна се след десет минути. Убитият бил някой си Енрико Пинели, фалшификатор на пари и ценни книжа, когото полицията търсела от две години. Бил ударен с бокс по челото, между двете вежди. Според Чигола, който разбираше от рани, смъртта настъпила доста време след нанасянето на удара. В джобовете на убития била намерена връзка със секретни ключове.

Какво общо имаше тоя Енрико Пинели с „Даная“, как се беше промъкнал в „Боргезе“ и кой го беше убил? Кой беше убил Марио Чивета и имаха ли тия две убийства някаква връзка помежду си?

Бяха важни въпроси, но, кой знае защо, Чигола не отвори дума по тия работи, а запита Ливио Перети за кого беше майсторил копието на „Даная“ и кой му беше възложил тази поръчка. Ливио отговори, че поръчката му е била възложена от Пиетро Фалконе, кандидат на Комунистическата партия за кмет на Рим.