Той не се замисли дори дали е благоразумно и редно да се хване на това хоро. Един човек беше в опасност, една кауза — свята за него — беше застрашена, една сложна игра му предлагаше напрежението си — това стигаше, за да почувствува с всяка клетчица от душата си, че не може и не бива да стои настрана. Мотивите бяха предостатъчни, за да се втурне незабавно подир оная „сърна“, изобразена на старогръцкия му пахар, символ на истината, която „вечно бяга пред човека“ и която „човек вечно гони“.

Е, добре, но той се намираше в една чужда страна и затова нямаше подръка нищо: нито техника, нито сътрудници. Той беше дошъл като археолог, за да събира материал за книгата си, и това беше единствената истина, която светът можеше да узнае. Той беше, накратко, с вързани ръце. Но как може човек да се бори с вързани ръце?

Не разполагаше и с време. Трябваше да разкрие организаторите на кражбата, крадеца (или крадците), да намери картината, да предотврати заговора срещу Пиетро Фалконе… за ден и половина. Толкова работно време оставаше до изборите!

Беше логично да стои настрана, разбира се, но се случва понякога и най-логично мислещите хора да постъпват в живота нелогично. Тази чудновата особеност — да постъпва в някои случаи нелогично, отличава човека от машината. От човек винаги може да се очаква нещо особено, непривично, рисковано — за разлика от машината, и това, струва ми се, е най-човечната му черта.

Така Авакум реши да се хване на хорото.

Колкото до онова чувство, което го уплаши и смути одеве, аз не бих искал да разисквам нашироко. То се появи у него, когато Луиза излезе и чу от улицата как се захлопна вратичката на полицейския джип. Нека читателят сам да си представи разни неща по този въпрос. В едно само бих искал да уверя читателя, че каквито и чувства да изпитваше или да възкресяваше Луиза в душата на Авакум, той никога и при никакви обстоятелства не си позволяваше да мисли за нея така, както един мъж мисли за една жена За разлика от много хора той умееше да запира чувствата си зад девет врати и с девет ключалки В това отношение той беше владелец на много подземия и килии, а ключове имаше повече от кой и да е тъмничар. Дрънкаше с тях, но не пускаше ни един пленник на божия свят.

Витория се завърна блестяща и знойна като юлски ден и Авакум си каза, че онова чувство към Луиза беше дошло в душата му само защото тя приличаше ужасно на майка си и му напомняше вероятно за нейната пролет Това обяснение му хареса и той си каза, че в света на чувствата няма нищо тайнствено и недостъпно за изследване. После й разказа с много внимателни думи за събитията в „Боргезе“ и за арестуването на Луиза.

Витория, като всяка италианка от народа, посрещна вестта за арестуването на дъщеря си с достойнство и дори с малко гордост. Но понеже беше пострадала вече непоправимо, скоро заплака с горчиви сълзи. А когато Авакум й напомни, че все пак около Луиза ще се навърта вуйчо й и че той няма да я остави съвсем без закрила, и че това задържане в края на краищата ще се окаже едно недоразумение, тя избърса сълзите си и през влагата, в която плуваха очите й, заблестяха злобни огънчета.

— Моля те да не ми говориш за Чезаре! — извика тя. — И изобщо да не споменаваш името му!

— Да не споменавам името на брат ти? — учуди се Авакум.

— Той не ми е никакъв брат!

— Не разбирам — каза Авакум.

— Не е толкова сложно! — въздъхна Витория. — Чезаре е доведено дете на баща ми от втората му съпруга! — обясни тя с нотки на гадливост в гласа си. — Той ми е толкова чужд, че аз не бих въздъхнала дори ако чуя, че е умрял! Моля ти се! Той е не само съмишленик на ония изроди, които убиха мъжа ми, той е техен виден човек! Изверг! Три месеца след като погребах мъжа си, той се опита да го замести в леглото ми… Вуйчо на Луиза! — Тя се задъха от вълнение, после отново избухна в плач.

Беше тъжно, но Авакум остана доволен.

Тая вечер Витория и Авакум поканиха на вечеря Роберто Тоци и съпругата му в ресторант „Лавароне“, близо до „Пиаца Навона“. На това място трябва да отбележим, че между двете семейства съществуваше отдавнашна дружба, която смъртта на Енрико Ченчи не само не прекъсна, но сякаш още повече заякчи. Макар Инесса да беше лекомислена, а Витория да минаваше за интелектуалка, двете се тачеха и в основата на тая обич лежеше може би тъкмо разликата в техните темпераменти. Всяка намираше в другата това, което на нея самата липсваше.

Авакум, като човек на двете Ченчи, беше скоро въведен в интимния кръг на това семейно приятелство. С Роберто Тоци прекарваше дълги часове в разговор за ренесансовото изкуство, област, в която Роберто беше „цар“, а той — скромен любител. С Инесса, на която не знаеше какво да говори, той обикновено танцуваше.

Понеже Роберто Тоци беше съсипан от напрегнатия ден, Авакум нае кола и отиде сам да доведе госпожа Инесса Тоци. Когато пристигнаха в „Лавароне“, Роберто Тоци и Витория на свой ред излязоха, за да занесат на Луиза шоколад и копринена спална торба. Шоколадът и торбата щеше да предаде Роберто Тоци, понеже само той имаше право да влиза по всяко време в „Боргезе“.

Чакайки ги, Авакум и Инесса пиха джин, а сетне минаха под покритата тераса, където свиреше естраден оркестър. Танцуваха дълго. Когато Витория се завърна и спря погледа си върху пламналите бузи на Инесса, отново я обхвана мрачно настроение и за да не изглежда потисната, поръча си голяма чаша уиски с лед.

След вечерята Авакум помоли Роберто Тоци да го информира подробно за първия разпит — какви въпроси е задавал инспекторът Феличе Чигола и как са му отговаряли заподозрените. Авакум каза на Роберто Тоци:

— Аз имам, професоре, един приятел — знаменит криминалист. От десет заплетени случая девет разплита безпогрешно. От десет убийци само един му се изплъзва, на другите девет слага ръка. Такъв специалист! От него съм научил някои тънкости в детективския занаят.

— За какво ви са? — усмихна се скептично Роберто Тоци.

— Ако вие, професоре, ме осведомявате навреме и точно по следствието, както направихте тази вечер, аз ще се опитам да открия похитената „Даная“ и вие ще си получите новогодишните тантиеми!

— Господи! — разпери ръце Роберто Тоци. — Кой ви съобщи за тантиемите?

— Има ли значение? — усмихна се Авакум. За тантиемите му беше разправила Инесса.

Роберто Тоци въздъхна.

— Похищението на „Даная“ е загуба за нацията — каза той. — А за моите лични неприятности не си струва да се говори.

След като генералният директор му беше обещал, че няма да го уволнява, той отново беше придобил усет към красивите думи.

— Ако открия „Даная“, вие и госпожа Тоци ще прекарате коледните празници много по-весело! — държеше прозаичната си линия Авакум.

— Но, приятелю, как ще откриете „Даная“, като нямате сътрудници, как ще действувате без помощници?

— Нали Чигола има? Вие ще ме осведомявате за работата на специалистите и аз ще използувам резултатите наготово!

— А нима това е редно?

— Защо да не е редно? И вестниците ще осведомяват публиката за тия резултати, само че със закъснение!

Роберто Тоци мълча някое време.

— Простете ми — каза той, — но това ми прилича малко на детска игра!

— Нищо — повдигна рамене Авакум и весело се усмихна. — Нали и в евангелието е казано приблизително така: „Приличайте на децата и царството божие ще бъде ваше!“

— Нямам настроение за шеги! — въздъхна Роберто Тоци.

Поднесоха кафето и коняка. Предстоеше да се заплаща сметката и Роберто Тоци помръкна: не беше редно чужденецът да се бърка за пари! Той кимна към сервитьора, както би кимнал вероятно към самия ангел на смъртта, но сервитьорът направи отрицателен жест и посочи с глава Авакум. Роберто Тоци разбра правилно тоя жест и мигновено му се стори, че един тежък товар пада от гърба му, но нали трябваше да пази достойнството си, рече, макар и с не много категоричен глас: