Литмир - Электронная Библиотека

Павел Вежинов

В една тъмна нощ

За пръв и последен път се видях с тоя странен човек точно преди десет години. Много добре помня тоя ден, който трябваше да бъде първият ден на пролетта. Времето беше чисто мартенско — духаше остър ветрец, който прехвърляше във въздуха редки студени снежинки. Небето бе оловносиво като през най-противните дни на зимата, улиците на града — почти пусти. Спомням си, че времето омекна едва вечерта, но не побързах да се прибера у дома, тъй като от цяла седмица парното отопление у нас не работеше. От скука изпих в клуба три червени вина, поклюкарствувахме с колегите на вечните досадни теми и когато тая редовна вечерна програма ми омръзна съвсем, бавно се запътих към дома.

И тогава, както и сега, живеех на „Раковски“, в центъра на града. Влязох разсеяно в тъмното антре на стълбището и с привично движение посегнах към електрическото копче. Но преди още да съм го докоснал, чу се познатото щракане в кутията и стълбището светна. На две крачки от мен стоеше изправен до стената мъж на средна възраст, с лице, почти скрито във вдигнатата яка на балтона. В първия миг видях само очите му — напрегнати и изпитателни. Той ме гледаше така, сякаш искаше да ме закове на място с погледа си.

Тая неочаквана среща никак не ми се понрави. Седмица преди това в едно такова тъмно стълбище някакъв също такъв тъмен тип бе халосал с желязо по главата мой стар познат, културен редактор в един от столичните вестници. Той му бе задигнал портфейла, обувките и кожената чанта, в която за беда се намираше и един мой ръкопис. Дали тоя нощен гост нямаше някакви подобни намерения? Извадих ръцете от джобовете си и бързо съобразих къде точно трябва да го ритна, ако ме нападне.

— Не се плашете! — каза меко непознатият. — Не съм разбойник!

Като се усмихна, той добави със същия тон:

— Нито пък имам такъв вид, струва ми се…

Едва сега забелязах, че изгледът му е съвсем почтен. Преди всичко той беше добре облечен, балтонът му беше ушит при добър майстор. По-силно впечатление ми направи лицето му — дълго, възсухо, с добър и много тъжен израз. Само очите му безпокояха — решителни и малко мрачни, неподвижно впити в мен. Кого ли чакаше тук в тъмното и студено стълбище?

— Вас чаках! — отвърна като ехо непознатият и едва забележимо се усмихна. — Тъкмо си мислех, че ще ви стресна…

И това не ми хареса. Обикновено възрастните литературни маниаци са по-упорити и дотегливи от младите, с тях е много по-трудно да се справи човек. Те не оставят ръкописите си за преглед, както правят младите, те сами ти ги четат — докато ти се завие свят и пред очите ти почнат да излизат тъмни кръгове. Непознатият, който ме гледаше все така втренчено, се усмихна иронично.

— И от това не се плашете! — каза той. — Не ви нося ни роман, ни стихове!…

— Моля ви се! — измърморих аз, малко сепнат от неговата прозорливост. — А с какво мога да ви услужа?

— Искам просто да поговоря с вас…

— Сега?

— Да, сега…

— Но сега е много късно! — измърморих аз учудено. — По-добре утре…

— Нужно е! — меко, но настойчиво каза непознатият. — Утре може да бъде късно…

Отново се замислих. Стаята ми е студена, неразтребена — как да поканя външен човек?

— Това няма значение! — каза непознатият. — Не съм дошъл да ви оглеждам квартирата, а да поговоря сериозно с вас…

Тоя път наистина малко ококорено погледнах странния гост. Що за човек? Ясновидец ли е, или луд? Не, сигурно е луд, нещо налудничаво има в погледа му.

— Не съм луд! — каза тъжно непознатият. — Аз съм така нормален, както и вие…

— По дяволите! — възкликнах смаяно аз. — Вие наистина ми четете мислите!…

— Да, аз наистина ви чета мислите! — кимна сериозно непознатият.

— И твърдите, че не сте луд?

— Никой луд не умее да чете мисли! — малко иронично забеляза моят среднощен гост.

За съжаление, това беше точно така и никой не можеше да го оспори. Аз вече гледах крайно смутено и за миг ми се стори, че сънувам.

— Не, не сънувате! — въздъхна непознатият и с бързо движение протегна ръка, за да ме успокои. — Не се стряскайте, тук няма нищо чудно и свръхестествено! Сега ще ви покажа!…

Той свали яката на палтото си. Сега човекът ми се видя още по-обикновен, по-добър и по-тъжен. Но какво трябваше да видя? Нямаше нищо особено за виждане освен може би слуховия апарат, чиято корделка се спускаше от дясното му ухо. Навярно неведнъж сте виждали такива апарати — малка мембранка, затъкната в ухото, проводник и електрическа батерия, която се носи обикновено в най-близкия джоб.

— Това не е слухов апарат — каза меко непознатият. — Това е микроприемник, изобретен от мен… Но вместо обикновените радиовълни той може да приема ония биотокове, които излъчва човешкият мозък. С две думи казано: той улавя човешките мисли…

Колкото и невероятно да изглеждаше това, вече не ми беше никак трудно да го повярвам. Човек може да не вярва в духове, но ако види дух — ще не ще, — ще повярва, колкото и да му се разсърди за това партийният секретар. Аз гледах удивен странния си гост и тихо измърморих:

— Е, добре, елате горе…

И след миг нервно добавих:

— Само че, за бога, махнете тая шушулка от ухото си!…

За пръв път непознатият се усмихна. Усмивката му беше сърдечна и добра, това съвсем ме успокои.

— Добре, няма да ви тормозя повече! — отвърна той и свали апаратчето от ухото си.

Ние се изкачихме у дома и аз го въведох в кабинета си, който, както се досещате, ми служеше и за спалня. Трябваше да преместя едни непрани чорапи от стола, една обувка от масата и вестника с люспи от салам от леглото.

— Знаете ли сега какво мисля? — попитах аз шеговито.

— Знам! — отвърна в същия тон непознатият. — Вие си мислите — тежък е ергенският живот… И без да бъда пророк, ще ви кажа, че скоро ще се ожените…

— Амин! — казах аз, чувствувайки хладни тръпки по гърба си. — А вие женен ли сте?

Лицето на непознатия сякаш посърна.

— Женен съм — отвърна той. — Но ще чуете и за това… Аз всичко ще ви разкажа.

— Готов съм да ви слушам! — казах аз тихо. — Но кажете ми по-напред — защо точно с мен искате да приказвате? Та аз съм ви съвсем непознат човек!…

— Не, ние се познаваме! — каза непознатият с въздишка. — Вие може би не си спомняте, но ние се познаваме… Преди три вечери бяхме заедно в един ресторант… Наистина ли не си спомняте?… Масите ни бяха почти една до друга…

Като блясък от магнезий в ума ми светна споменът. Наистина!… Да, наистина!… Но тогава не му обърнах почти никакво внимание…

— Спомнихте ли си? — попита той с надежда.

— Разбира се… Вие и тогава носехте тая шушулка на ухото си…

— Да, носех я — кимна той. — И вие си помислихте: „Всъщност не е толкова грозно!… Ако ми се наложи и на мен — няма да бъде болка за умиране“… Вие не чувате добре с дясното ухо, нали така?

— Да! — възкликнах аз поразен. — И си спомням, че наистина помислих това…

— А спомняте ли си каква компания имаше на една от съседните маси?

Това си спомних много по-добре. Бяха две млади жени и няколко младежи почти на тяхната възраст. Една от жените беше съвсем младичка, дребнолика, много мила и при това до уши влюбена в съпруга си — през цялото време го гледаше с обожание. Но мъжът й не й обръщаше никакво внимание. От време на време неговият мътен поглед се спираше върху другата жена, много по-елегантно облечена, с плътни предизвикателни устни. Когато се понапиха, за мен, пък и за другите хора на масата му вече не бяха тайна чувствата, които изпитваше към приятелката на жена си. Само съпругата сякаш нищо не подозираше, все така весело чуруликаше, още по-влюбено гледаше хубавия си мъж.

— Спомням си! — кимнах аз.

— Вие бяхте съвсем прав… Тя наистина нищо не подозираше, аз подслушвах мислите им…

Неволно изтръпнах. Да подслушва мислите им? В тоя миг това ми се видя още по-интересно и още по-страшно.

1
{"b":"260056","o":1}