— А Кулон как е попаднал в бандата?

— Това навярно никога няма да узнаем. Все пак фактът си остава факт, такъв, какъвто го предполагахме. Именно Кулон е обработвал и пласирал, крадените скъпоценности. За такава очарователна жена като мадам де Вол не е било много трудно да подчини човек от типа на Кулон — той не е бил много опитен в любовните авантюри. Постепенно тя му признава на какво се дължи нейната зависимост от Периа. Разбира се, не му казва цялата истина. Уж случайно била попаднала в тая компания — за пръв и последен път. Друг е въпросът, дали Кулон наистина е вярвал. Но изглежда, че е вярвал. И поне отначало е бил искрено влюбен в нея. Мадам де Вол успява да му внуши, че е крайно време да се отърват от Периа. И да заживеят двамата почтен живот.

— Тя ли е замислила цялата акция?

— Да, от начало до край. В най-тънки детайли. И всички малки грешки не са грешки на замисъла, а на лошото изпълнение. На Кулон в най-основни линии. Но Периа доста лесно се хваща на въдицата. Той се съгласява да замине за Бейрут под името на Кулон. И след като вземе скъпоценностите и ги предаде на мадам де Вол, да се върне по същия път. Не е съществувала предварителна уговорка двамата да се видят на софийското летище. Мадам де Вол се е уплашила да поиска това от него, страхувала се е Периа да не заподозре нещо.

— Само тук е сбъркала! — обади се Димов. — Трябвало е да върви докрай.

— Вие все още й симпатизирате? — погледна го Дюран.

— Не! — каза решително Димов. — Вече не!

— По-нататък операцията протича, както я предполагахме. Кулон лесно прониква в квартирата на Периа. Той знае секрета за отваряне на вратата към сейфа, но, разбира се, не знае шифъра. Разбива сейфа и открадва оттам снимките. Други ценности не е имало. Заминава за Истанбул и оттам за София. Сега внимавайте как е трябвало да се изпълни замисълът. Пръв пристига Кулон в двеста и осма. Той оставя пред вратата си обувките, които мадам де Вол е познавала. И ключът от външната страна на вратата. Мадам де Вол просто взима ключа и се качва с него в ресторанта. Оставя го на масата така, че да може добре да се види номерът му. Разбира се, предварително са се били уговорили Периа да дойде в стаята й. Така да се каже, последна любовна нощ, преди да пристигнат в Париж, където им е толкова трудно да се срещат. Периа ще мине край нейната маса, ще види номера и всичко е готово. Но тук става нещо, което е накарало Периа да се усъмни…

— Как нещо? — попита учудено Димов.

— Ами какво?

— Периа съвсем случайно узнава от нашия администратор, че Периа е в хотела — продължи мисълта му Димов.

— Дааа — измънка провлачено Дюран. — Сега наистина всичко си отива на мястото. Периа нахлува в стаята на Кулон, защото мисли, че ще намери там мадам де Вол. И наистина я намира — сама, разбира се. През това време Кулон се крие в банята, готов да излезе веднага щом започне любовната сцена. И да свърши веднаж за винаги с Периа.

— С какво оръжие?

— Той е имал пистолет с много модерен и съвършен заглушител. Пренесла го е мадам де Вол в своята чанта. Но тук става неочакваното. Периа грубо запитва де Вол какво търси Кулон в хотела. И изпълнен с подозрения, тръгва към банята. Какво ще стане там? Ще успее ли изненаданият Кулон да реагира? Нямало много време за мислене. Мадам де Вол е носела чадърче, а в дръжката на чадърчето монтирана удобна и много остра кама. Тук старата професия й идва на помощ. Вие знаете колко точен и смъртоносен е бил още първият удар.

Дюран млъкна. И двамата мълчаха.

— Истината излезе много по-сложна от хипотезата! — каза Димов най-сетне. — И много по-драматична. Сетихте ли се да я попитате за копчето?

— За кое копче?

— За копчето на митничаря.

— А, да — кимна Дюран пренебрежиетлно. — Тя сама ми каза, че Кулон го е намерил случайно в митницата. И решил да си послужи с него.

— Понятно за ума на Кулон — каза Димов. — Но непонятно за мадам де Вол. Да, изглежда, че това убийство го е извадило от равновесие повече, отколкото самият той е очаквал. И почва да прави глупости. За да се отърве от кутията за енфие, подхвърля я на Капелани. Вместо да я унищожи съвсем. Чувствувал се е много неуверен и несигурен. Въпреки уговорката той пръв се е обадил на мадам де Вол. Казал й, че му пред стои нашето посещение. С удоволствие се е съгласил и тя тайно да присъствува на нашия разговор — така, както си мислехме. Очевидно не е разчитал на себе си, за да разбере докъде всъщност сме стигнали. Тя е дошла час по-рано от нас. Прибрала си снимките, за които е станала цялата история. Без да знае, разбира се, че Кулон е съхранил дубликатите.

— Ето защо тя се зарадва, като разбра, че Кулон е мъртъв — прекъсна го Димов. — Предпочитала е всичко, само и само да не узнаем за снимките.

— Така изглежда… След като сме излезли, тя влиза при Кулон. За нея вече е съвсем ясно, че с него е свършено. Решението вече е узряло окончателно. Не е било никак трудно да го застреля от упор, защото той не е очаквал, естествено, такава развръзка. После, както предполагахме, догонва влака близо до Лион с много мощната си лека кола. А всичко друго е така, както го знаете.

Дюран се облегна на стола си. Масивното му лице едва успяваше да скрие своя израз на спотаено тържество. В края на краищата, макар и на самия финал, наистина бе успял да изненада колегата си.

— Това е цялата история — каза той. — А сега, надявам се, че няма да ми откажете една хубава прощална вечеря.

— Обещахте: сами!

— Добре, сами, упорити човече. Ще отидем в „Максим“.

— Искрено казано, господин Дюран, предпочитам нещо по-скромно. При Надин например.

— Глупости… Искам да ви заведа в хубав и скъп ресторант. Не бойте се, няма да плащам аз сметката.

— Сметката зависи от менюто — усмихна се Димов. — Хем ще си хапнем добре, хем ще се чувствуваме удобно. Не обичам да ми се въртят около главата пет келнери. И един ми стига, особено ако не е от най-бързите.

— Знаете ли, че сте прав? — отстъпи изведнаж Дюран. — Надин може да ни поднесе всичко, което си поискаме, от омарите до пъпеша. Аз ще й се обадя. Ще й поръчам трюфели и чудесни наденички — от „Мортаи сюр Перш“.

Дюран потърка така съблазнително ръце, сякаш вече ги виждаше пред себе си.

— А сега да се качим за малко при директора. Няма да се разболеете от няколко признателни думи.

На другата сутрин те пиеха кафе в чакалнята на летището. Навън денят беше доста навъсен, ръмеше слаб дъжд, духаше вятър. Но въпреки това Дюран изглеждаше във великолепно настроение.

— И тоя път излязохте прав — каза той. — Надин наистина ни предложи чудесна вечеря.

— И сметката не беше лоша — отвърна Димов.

— Не, не заради сметката… Тоя път се беше постарала като за стари приятели. Да не мислите, че всеки ден поднася такова вино? От реколта хиляда деветстотин трийсет и шеста. Просто не знаех, че го има.

Дюран беше прав — Надин имаше не повече от трийсетина такива бутилки. И ги вадеше само в изключителни случаи. Тя дори накара Димов да се подпише в почетната книга на заведението. След като бе изпила няколко чашки с тях, разбира се.

По радиоуредбата оповестиха пътниците да се приготвят за отлитане. Двамата инспектори си стиснаха сърдечно ръцете.

— Надявам се, че пак ще се видим! — каза Дюран.

— А аз се надявам, че тогава ще бъдете поне началник на управление.

— У нас тия неща не стават така бързо. Добър път!

Навън го лъхна хладният вятър, студени пръски дъжд оросиха лицето му. Беше много приятно усещане след задушните летни дни. А това чувство още повече се усили, след като зърна в далечината българския трикольор върху опашката на самолета.

На софийското летище го чакаше Ралчев така радостен, сякаш посрещаше собствения си брат. Беше в скромни сандали и простичка лятна риза със завити ръкави. Димов веднага усети лекичкото ухапване на съвестта. Можеше спокойно да купи за него онова елегантно поло, което беше видял на парижката витрина. Можеше, ако се беше сетил. И нямаше да му пъха сега в ръцете някакви си писалки.