Дюран извика дежурния, за да му даде поръчката. Димов все така седеше в креслото си без настроение. „И всъщност какво толкова ме интересува тая история? — мислеше той с досада. — Важното е, че в последна сметка се доказа моята теза: убийството не е извършено от българин!“

Вече се свечеряваше, шумът, който влизаше през прозореца — истинският неповторим парижки шум, — ставаше все по-отчетлив и по-хаотичен.

Доведоха младия Капелани едва към осем и половина часа. Беше светлооко и русо момче, много слабо — по нищо не напомняше на баща си. И общият му вид беше приятен, макар да изглеждаше доста смутен, почти уплашен. Той се настани на един от коравите столове точно срещу бюрото на Дюран. Настолната лампа светеше неприятно в лицето му. Димов се понамръщи — беше му вече съвсем ясно, че момчето ще каже всичко, без да му въздействуват с каквито и да е странични средства. Дюран бръкна в бюрото, извади кутията и я постави пред момчето.

— Познавате ли тая кутия? — запита той строго.

Момчето трепна и погледна бързо кутията. Димов веднага забеляза, че дори не задържа погледа си върху нея.

— Да — отвърна то. — Преди няколко дена я продадох в един антикварен магазин.

— А откъде я имате? Младежът притеснено мълчеше.

— Попитах ви откъде я имате? — тоя път малко грубо запита Дюр ан.

— Как да ви кажа… Ние имаме лятна къща край Париж. Напоследък по-рядко я ползуваме. Татко е много зает, а мама…

Той отново замълча.

— А майка ви? Говорете, няма да ви тегля думите от устата.

— А мама, естествено, няма да го остави сам и без никакви грижи. Сега само аз живея там и уча, тъй като през есента имам много тежка изпитна сесия. Та намерих тая кутия в мазето на вилата.

— По-точно!

— В мазето държим някои стари мебели… Намерих я в един шкаф. Беше завита в някакъв стар парцал.

— Съвсем случайно ли я намерихте? Или нещо сте търсили?

— Ами как да ви кажа… — отвърна стеснено младежът. — Напоследък татко ми дава съвсем малко пари. И друг път съм го правил, продавал съм разни вехтории.

— Но това не е вехтория, това е много ценна вещ.

— Ами, ценна! — отвърна недоверчиво младежът. — Кой държи ценни вещи между боклуците?

— Точно това и ние се питаме. Не може такава хубава и ценна вещ да бъде просто захвърлена като ненужна. Това е изключено. Баща ви не е милионер, за да държи ценните си вещи в мазето.

— И аз се зачудих — промълви с мъка момчето.

— Нищо не сте се зачудили. Кажете къде я намерихте? — кресна Дюран.

— Там я намерих. За какво да ви лъжа?

— Има за какво. Кутията е открадната от една сбирка. Какво може да търси в мазето ви?

Момчето уплашено мълчеше.

— Или искате да помогнете на баща си? Не сте измислили най-добрия начин. По-добре да бяхте излъгали, че сте я намерили в метрото.

— Но аз не лъжа. Казах ви самата истина.

— Така или иначе, тая истина не е във ваша полза. Вие сте я продали в антикварния магазин, сега вие ще отговаряте… Където и да сте я намерили.

— Господин инспекторе, навярно е станала някаква грешка — каза умолително младежът. — Попитайте в края на краищата баща ми. Може би той знае нещо повече.

— Не е много благородно от ваша страна да хвърляте вината на баща си — каза инспекторът. — Особено пък, ако той е виновен.

— Не, не, не може да бъде виновен… Какво говорите, господин инспекторе… Та той е уважаван гражданин… Директор на голяма търговска фирма.

— Толкова по-зле за вас — каза Дюран. — Сега ще ви заведем в ареста, за да обогатим малко вашия юридически опит… И помислете добре къде сте намерили кутията!

Дюран позвъни, влезе дежурният полицай.

— Изведете го! — каза кратко Дюран. — В ареста!

Полицаят изведе младежа. Дюран вдигна рамене.

— Какво мислите за тая история?

— Според мене, говори истината — отвърна Димов. — Ако искаше да лъже, щеше да измисли нещо по-умно.

— И според мене е така… Момчето е взело кутията от дома си. А дали от апартамента или от мазето на вилата, все едно.

— За съжаление, не е все едно — отвърна Димов.

— Или почти все едно. Излиза, че старият Капелани е направил опит да скрие кутията.

— А тогава защо задържахте момчето?

— А да го пусна ли? — попита учудено Дюран. — Нали веднага ще изтича при баща си и ще му разкаже всичко. И старият хитрец ще успее да подготви някакъв отговор. Особено ако се срещне с адвоката си.

— Не може ли да извикаме Капелани веднага?

— Не, късно е. Трябва да искам специално разрешение.

— Може би ще се усъмни, щом момчето не се прибере в къщи.

— Няма да се усъмни. Ние го взехме от улицата, никой не знае, че е в полицията. Баща му навярно ще мисли, че е останало във вилата.

Нямаше какво да се прави, трябваше да чака още една нощ. А му беше безкрайно интересно да разбере как ще се държи Капелани. Вечеряха заедно с Дюран в един малък семеен ресторант. Неговият колега с голямо внимание и вкус, подбра менюто и наистина беше горд с избора си. Но очакванията му, че ще предизвика ако не възторга, то поне любезното одобрение на госта, не се сбъднаха. Димов ядеше разсеяно и мълчаливо и сякаш не съзнаваше какво слага в устата си. Дюран се обиди не на шега. Тия българи толкова ли са амбициозни? Нима не умеят да разделят работата от удоволствието? Ако сам той отдаваше толкова нерви на делата си, навярно отдавна би хванал стомашна язва.

— Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! — обади се недоволно. — Нека си хапнем като хората.

— Прав сте — усмихна се виновно Димов.

— Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…

— Да, разбира се.

— И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.

Едва като изпи две чаши „Божоле“ Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.

На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.

— Доведоха Капелани — каза той. — Държи се като разярен бик.

— Знае ли за какво сме го извикали?

— Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.

След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.

— Какво означава това? — изрева яростно директорът. — Защо сте задържали сина ми?

— Заради вас — отвърна спокойно Дюран.

Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.

— Как така заради мене? Какво искате да кажете?

— Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.

— В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.

— Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.

— Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.

Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.

— Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.

Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.

— Аз? — избумтя той. — В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.

Това, което Дюран направи, накара другите двама едва ли не да подскочат. Той извади кутията за енфие и яростно я трясна върху масата. И никога след това Димов не разбра умишлено ли го направи или просто не бе издържал на обидата.

— Познавате ли тая кутия? — изгърмя Дюран. Едва сега в бюрото настана мъртва тишина. Капелани погледна бързо кутията и отвърна с понижен глас:

— Не!

— Моля, вижте я по-добре… Вие говорите пред свидетел.

Капелани приближи бюрото и взе кутията с такъв жест, сякаш беше готов да хлопне с нея инспектора по главата.