Той натисна копчето, екранът угасна. И още преди да си поема дъха, неговата дребна фигурка изчезна от погледа ни. В залата все още беше съвсем тихо, студентите седяха по пейките, без да помръднат. Мина повече от минута, докато стане първият. А Елза стана последна. Стори ми се, че дори и не ме забеляза в мига, в който попаднах пред погледа й. Просто не ме видя. Погледът й беше много унесен, лицето й някак пребледняло и опънато. Най-сетне тя ме забеляза, не можеше да не ме види в моята ярка униформа. И се усмихна, както винаги, мило, макар и тоя път малко посърнало.
— Да вървим, Ник…
Като излязохме, аз я хванах леко за лакътя, но сега той ми се стори някак корав и чужд…
— Какво ти е?
— Нищо, Ник… Но това ще стане днес… Тая вечер… Изтръпнах. Винаги гледах на тая работа като на нещо, което никога няма да стане.
— Защо така ненадейно? — попитах аз смутено.
— Не е ненадейно! — поклати тя синята си главичка.
— Време е… Даже мисля, че малко сме закъснели…
— Аз ще присъствувам ли?
— Разбира се, обещала съм ти! — Тя внезапно се усмихна. — Не се плаши, няма никаква опасност за мене… На твое място аз просто бих се гордяла…
Може би имаше право, но аз никак не се гордеех. Навярно отдавна съм загубил това чувство, за което така много се е писало в старите романи. Сега просто ме беше страх, макар да не разбирах от какво точно. Елза ме погледна внимателно, после ласкаво ме хвана за лакътя.
— Но затова пък съм свободна до вечерта — каза тя.
— Хайде, измисли къде да отидем…
— Не знам — казах аз.
Но знаех. Искаше ми се да я заведа у дома, да прекараме целия ден заедно. Никога досега не бяхме оставали някъде съвсем сами. Искаше ми се, но не посмях да й кажа. Това беше толкова чудно за хора, които са съвсем свободни…
— Тогава да отидем в Спортния лагер — предложи тя.
— Никога не си ме водил там…
— Добре — казах аз.
Наистина, не беше съвсем зле. Спортният лагер е едно от малкото места в нашия град, където хората могат да останат сами. Изкачихме се на авиоплощадката и взехме въздушно такси. Сега вече имах право да забравя моите задължения. Но това проклето червенокосо момиче, което караше таксито, едва не се блъсна в един бус — така често се обръщаше назад да ни гледа. Или поточно гледаше мен и при това доста нахално.
— Харесват те младите момичета — каза най-сетне Елза. — И друг път съм го забелязала…
Но в гласа й нямаше ни завист, ни тревога. Това ме жегна.
— Вярно е — казах аз. — За разлика от тебе наистина ме харесват.
Тя тихичко се засмя:
— Ами че и аз те харесвам…
— Може би… Но никак не ти личи…
— Как да ми личи, като няма нужда да се обръщам… Та аз съм до тебе…
Много мило го каза и макар да си го бях изпросил, стана ми много приятно…
— Но в аулата нито веднъж не се обърна… Да видиш дали съм дошъл…
— Аз винаги знам, когато влизаш, Ник — каза тя сериозно. — Защо е нужно да се обръщам?
И друг път ми го беше казвала. Много странно момиче беше Елза, тя винаги знаеше кой се обажда по телефона. И винаги знаеше какво става в мен, сякаш четеше мислите ми.
— Все пак друго е да знаеш, друго е да видиш-отвърнах аз малко обидено.
— Ами да, наистина бих се обърнала — каза тя. — Но Богомолов се обижда, когато студентите са разсеяни…
— Искаш да кажеш, когато ти си разсеяна…
— Вярно е — каза тя. — Той ме смята за своята най-способна студентка…
За отмъщение момичето от таксито така силно ни друсна при кацането, че подскочихме на местата си. Достъпът за външни липа в лагера е строго забранен, но за един световен шампион винаги може да се направи изключение. Заведох Елза на моето любимо място — в горичката. Никога не бях се запитвал как се наричат тия бели и тънкостволи дървета с нежни листа. Важното е, че растяха близо едно до друго, така че мястото не беше удобно за кросове. Щяхме да бъдем тук сами, в това бях сигурен. Лежахме на хълма, до самия край на горичката, и гледахме към полето, осеяно с ниски декоративни храсти и изкуствени езерца. Беше много тихо през тоя час, никъде наблизо не се мяркаха хора. Тук винаги е много тихо, не се чуват никакви звуци освен от време на време смешният писък на някое от жълтите като лимон папагалчета. Елза мълчеше, гледаше възхитено спокойното, сгряно от пролетното слънце поле.
— Ти знаеш ли, че съм ти сърдита? — обади се тя най-сетне. — Защо никога не си ме водил тук?
— Не знаех, че ще ти хареса.
— Защо да не ми хареса? Замълчах затруднен.
— Как да ти кажа — ами тук няма нищо забележително…. Съвсем нищо освен трева и дървета…
— Ами това е всичко! — каза тя с укор. Погледнах я учудено:
— Ти сама си ми казвала, че всичко на тоя свят за теб са хората.
— Да, разбира се, но това е всичко, което им трябва…
Никак не разбрах шегува ли се, или сериозно говори. Никога досега не бях чувал, че на хората са нужни треви и дървета. Ако наистина бяха нужни, щяха да ги продават по магазините.
— Май че не те разбирам — казах аз. — Вярно е, че е красиво… Но ако ме затворят тук за една седмица, ще го намразя за цял живот… Пък и ти, струва ми се.
Тя се замисли, после едва доловимо въздъхна.
— Сигурно си прав — каза тя тихо. — Там е работата, че ние вече сме се завъртели в омагьосания кръг… И може би никога няма да се спасим…
Отново не я разбрах. Моята Елза понякога има такива странни идеи, че просто се чудя откъде пристигат в главата й. Може би е виновна тая нейна древна история с цялата й детска наивност. Или пък професор Богомолов, който със своята момчешка разпаленост сам прилича на забравените си през вековете герои. Дълго мълчахме, тя все тъй не откъсваше поглед от гледката. Започнах вече да мисля, че съвсем мъничко се превзема. Виждал съм няколко сноби в университета, които страшно охкат по природата, а не са пипвали истинско дърво с ръката си.
— Ето това е раят! — каза най-сетне Елза.
— Ако е тъй, значи, съвсем не ни е нужен…
Тя се повдигна на лакти и ме погледна внимателно:
— Защо мислиш така?
— Не съм мислил изобщо… Но нали днес Богомолов го каза.
— И е прав, разбира се — отвърна живо Елза. — Хиляди пъти е прав. Човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него…
— Ето, виждаш ли?… Значи, сбърках, че те доведох…
— Не си сбъркал… — каза тя тъжно.
Не я бях виждал с такова объркано настроение. И изведнъж ми мина през ума, че това е може би нейната предстартова треска. Разбира се, че е така. И тревогите й са наистина основателни. В края на краищата тя няма да се надбягва на стадиона, тя ще полети към неизвестното.
— Елза, сигурна ли си, че точно ти трябваше да се заемеш с тая работа? — обадих се аз без настроение.
— Трябва, Ник…
Но всички казват, че това е извънредно опасно…
— Не всички, Ник… Само разни невежи журналисти…
— И учени, Елза…. Чел съм изявления и на известни учени…
— Но преди година… Разбери, Ник, че досега сме изпратили на Марс 62 капсули… Всички пристигат там невредими….
— Да, но без хора…
— Какво значение има това? Принципът е един и същ. И после ти знаеш, че сме изпратили с тях най-малко две дузини маймунки и всякакви други животни…. Всички се чувствуваха отлично, когато пристигаха…
— И все пак три капсули не пристигнаха — казах аз. — Стопиха се като мъгла пред погледа на журналистите…
Елза поклати упорито глава:
— Това беше преди двайсет месеца, Ник… Сега положението е съвсем друго. И не мисли повече за тия работи, безопасността е напълно гарантирана…
— И все пак не разбирам защо трябва да бъдеш точно ти, Елза…
— Ей тъй! — отвърна тя малко троснато. — Защото искам да бъда първата, която ще полети под пространството.
Замълчах обидено. Беше съвсем очевидно, че не фигурирам в нито едно от нейните съображения.
— И все пак на по-прост език това чувство се нарича суетност! — казах аз недоволно.
— А ти от суетност ли си станал световен шампион: — запита Елза намръщено.
