— Може би ще оцелееш, защото си черен и си в добра форма — клати глава Нейтън. — Кльощав бял няма никакъв шанс. Щом влязох в килията, някакъв едър мъжага заяви, че много харесва маратонките ми. И вече ги няма. Друг иска да му дам пари назаем, а когато обяснявам, че нямам, ме кара да му обещая, че скоро ще намеря. Така се стигна до първия бой, когато поне трима от тези боклуци направо ме премазаха. Помня, че чух надзирателят да се смее и да подмята, че белият не може да се бие. Мястото ми на пода е точно до тоалетната, а тя е просто дупка, все едно клозет в двора. Гърлото ми се стяга и ми се повдига от вонята. Помръдна ли няколко сантиметра, навлизам в нечия територия и се започва бой. Няма климатик и е като в пещ. Петнайсет мъже на тясно, всичките гладни, жадни и потни, никой не може да мигне. Не мога да си представя какво ще е довечера. Моля те, Рийд, измъкни ме оттук.

— Ще се опитам, Нейтън, но има вероятност тези типове да тикнат и мен зад решетките.

— Просто направи нещо, моля те.

— Виж, Нейтън, вината е изцяло моя. Това са само празни думи, но откъде можех да допусна, че ще попаднем на буря? Глупавите пилоти трябваше да ни кажат какво е времето, преди да отлетим, или да кацнат някъде в Америка, или да са заредили повече гориво. Ще съдим копелетата, когато се приберем у дома, нали?

— Както кажеш.

— Нейтън, ще направя всичко възможно да те измъкна от тук, но и на мен ми е пламнала главата. Ще се стигне до пари. Това е чисто и просто изнудване — няколко ченгета, които познават играта, искат да припечелят малко мангизи. Те са писали правилата. Според Рашфорд ще изцедят собственика на самолета и ще приберат солиден подкуп. И нас ще ни подмамят, за да видят колко пари ще успеем да съберем. Вече знаят, че имаме адвокат, и съвсем скоро ще се свържат с него. Предпочитат да въртят номерата си, преди случаите да стигнат до съда, понеже там съдията държи всичко под око. Нали разбираш, Нейтън?

— Май да. Просто не мога да повярвам, Рийд. По това време вчера си бях в бара, пиех си бира с готина мацка и се фуках, че заминавам за Маями за уикенда. А виж ме сега — тикнат в мръсен пандиз с шайка ямайци, които само чакат да ми разгонят фамилията. Прав си, Рийд, ти си виновен. Ти и тъпият ти филм. Изобщо не биваше да ти се връзвам.

— Съжалявам, Нейтън, повярвай ми, съжалявам.

— Има защо. Просто направи нещо, Рийд, и то бързо. Няма да издържа дълго тук.

36

Рашфорд ме откарва до хотела ми и в последния момент любезно ме кани на вечеря. Жена му готвела страхотно и те много щели да се радват да им гостува толкова изтъкнат автор на филми като мен. Изкушавам се да приема, най-вече защото няма какво да правя през следващите осемнайсет часа, но се измъквам с плоското извинение, че не ми е добре и имам нужда от сън. Живея в лъжа и последното, от което имам нужда, е дълъг разговор за живота ми, за работата и за миналото ми. Подозирам, че сериозни хора ще тръгнат по следите ми и ще душат, затова, ако изпусна някоя грешна дума, току-виж ми се върнало тъпкано.

Юли е, туристическият сезон е приключил и хотелът не е пълен. Има малък басейн с бар на сянка и аз прекарвам следобеда под чадъра, чета романа на Уолтър Мозли и пия „Ред Страйп“. Чудна бира!

Ванеса каца в Роуаноук в седем в събота вечерта. Изтощена е, но за почивка не може да става и дума. През последните четирийсет и осем часа е шофирала от Радфорд до Вашингтон и Роуаноук, летяла е от Роуаноук до Ямайка и обратно през Шарлът, Атланта и Маями. С изключение на неспокойните три часа почивка в леглото в Монтего Бей и няколко кратки дремвания в самолета изобщо не е спала.

Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда — разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:

— Продължаваме по план.

Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.

Почти полунощ е, когато слиза от магистралата и завива по междуселския път към къщата на Нейтън. Подминава дългата каравана на съседа му с двайсетина километра в час, почти безшумно. Идвала е със собствената си кола десетина пъти и познава терена. Пътят се вие покрай къщата на Нейтън и прекосява някакви пасища, после минава покрай друга къща на почти три километра навътре. След това асфалтът става чакъл, а накрая пътят е черен. Няма движение, понеже местността е рядко населена. Странно е, че трийсетгодишен ерген е избрал да живее на толкова уединено място.

Ванеса паркира на алеята пред къщата и се ослушва. Жълтият лабрадор на Нейтън лае някъде в задния двор — голямо оградено място, където може да си тича и да се подслони в симпатична колибка. Чува се само кучето, нищо друго. Жълтеникавата крушка на верандата леко разпръсква мрака. Ванеса е пъхнала в джоба си деветмилиметров глок и смята, че знае как да го използва. Обикаля къщата, като внимава къде стъпва, и се ослушва. Кучето лае още по-силно, но никой освен Ванеса не го чува. Тя започва да пробва ключовете на задната врата. Първите три не пасват нито в бравата, нито в резето, но четвъртият и петият вършат работа. Тя си поема въздух и отваря вратата. Няма сирени, няма неистов вой на аларма. Влизала е през същата врата само преди пет дни, по време на първите снимки, и е забелязала резетата и липсата на аларма.

Вътре Ванеса сваля кожените си ръкавици и надява чифт гумени. Ще претърси всеки сантиметър от къщата и не бива да оставя отпечатъци. Движи се бързо, светва лампите, смъква щорите и надува климатика. Това е евтина къща под наем, обитавана от простоват ерген, прекарал последните пет години в затвора, така че обзавеждането е оскъдно. Има малко мебели, задължителният огромен телевизор и чаршафи на някои от прозорците. А също купчина съдове в мивката в кухнята и мръсни дрехи на пода в банята. Стаята за гости се използва като склад за всякакви боклуци. Две мъртви мишки лежат напълно неподвижно с пречупени вратове в два капана.

Ванеса започва от спалнята на Нейтън, където претърсва малък скрин. Нищо. Надниква под леглото и между матрака и пружината. Преглежда всеки сантиметър от разхвърляния му килер. Къщата има обичайното разположение, няма бетонна плоча, а дъсченият под поддава леко при всяка стъпка. Ванеса почуква по пода, ослушвайки се за по-глух звук, признак за скривалище.

Подозирам, че Нейтън е скрил плячката някъде в къщата, но вероятно не в основните стаи. Въпреки това трябва да претърсим навсякъде. Ако е умен, което е малко пресилено, би трябвало да е разделил всичко на части и да използва няколко скривалища.

След спалнята му Ванеса оглежда стаята за гости, като заобикаля отдалече мъртвите мишки. В дванайсет и половина започва да гаси лампите, все едно Нейтън си ляга. Проверява стая след стая, оглежда всеки ъгъл, всяка дъска, всяка ниша. Нищо не остава недокоснато, непроверено. Може да е в стените, в подовете, в зида над таваните, да е заровено в задния двор или пъхнато в сейф в бар „Бомбай“.