Тесай, монасите и поне петдесет души от селото последваха началника на пощата и без да прекъсват глъчката, нахълтаха повторно в тясната задна стая. Онези, които не успяха да си пробият път дотам, трябваше да чакат новини от чакалнята.
— На телефона е Джефри Тенънт — чу се в слушалката изрядният британски акцент на военното аташе, което не криеше пренебрежението си към многобройните си събеседници.
— Господин Тенънт, тук е войзеро Тесай.
— Очаквах да ми се обадите — стана изведнъж любезен Джефри, когато разбра, че разговаря с красивата жена. — Как сте, скъпа моя?
Тя обаче побърза да му предаде посланието на Никълъс, без да се отклонява от темата.
— Кажете на Ники, че всичко ще бъде наред — прие молбата на приятеля си той и затвори.
— А сега — обърна се Тесай към пощаджията — искам пак да ме свържете с Адис Абеба, този път с египетското посолство.
Цялата поща се огласи с радостни смехове. Хората бяха щастливи, че събитието на седмицата още не е приключило. Голямата група дружно се насочи към верандата, където сладкото вино в шишенцата още не беше доизпито.
Вторият разговор се оказа още по-труден за реализиране и вече минаваше пет, когато най-после успяха да я свържат с египетското културно аташе. Навярно ако по една щастлива случайност Тесай не се бе запознала лично с човека — на един от знаменателните коктейли, които се даваха за дипломатическия корпус — и не му бе направила толкова силно впечатление, той дори не би благоволил да разговаря с нея.
— Имате късмет, че ме хващате толкова късно през деня — рече й египтянинът. — Обикновено затваряме в четири и половина, но сега се готвим за срещата на Организацията за африканско единство и работя до късно. Както и да е. С какво мога да ви бъда полезен, войзеро Тесай?
Щом обаче тя спомена името и общественото положение на човека, до когото бе адресирано посланието на Роян, мъжът отсреща веднага забрави надменния си тон и започна угоднически да сипе ласкателства и обещания. Записа си в подробности всичко, което Тесай имаше да му каже, молеше я да повтаря по няколко пъти имената на хора и градове, да не би да ги сбърка, и накрая прочете на свой ред всичко записано, за да я увери, че не е пропуснал нищо.
Щом дългият им разговор беше към края си, аташето започна да говори съвсем свойски с етиопката и дори мина на лични теми.
— Много бях натъжен да науча за голямата загуба, която ви сполетя наскоро, госпожо Слънце. Полковник Брусилов беше човек, спечелил си отдавна дълбокото ми уважение. Навярно, когато се върнете в Адис Абеба, ще ме удостоите с честта да вечеряме някой път заедно.
— Колко мило от ваша страна да ми го предложите — отвърна му любезно Тесай. — Би ми било изключително приятно да се срещна отново с чаровната ви съпруга. — И без да обръща внимание на несвързаните му оправдания, затвори.
Докато свърши и с този разговор, слънцето вече се беше скрило зад гъстите купести облаци по небето. Във въздуха се усещаше първият за годината дъжд. Ставаше късно тепърва да потеглят обратно за долината — трябваше да слизат по пътеката през нощта, а това бе опасно. За голямо облекчение на Тесай обаче лично селският вожд прати една от дъщерите си да я покани на гости за през нощта.
Той живееше в най-хубавата къща на селото. За разлика от съселяните си, които се тъпчеха в традиционните кръгли тукули, се бе сдобил с тухлен дом от европейски тип и с ламаринен покрив. Жена му и дъщерите им бяха приготвили богата трапеза за знатната гостенка. В нейна чест бяха поканени всички по-видни жители на селото, както и свещениците от църквата. Трябваше да мине полунощ, за да може най-сетне Тесай да се оттегли в голямата спалня, която й бяха отредили любезните домакини.
Малко преди да заспи, тя чу как дъждовните капки започват да тракат по ламаринения покрив над главата й. Монотонният им ритъм й действаше успокоително, но в следващия миг се сети за бента, построен на Дандера. Пожела си това да се окаже само предвестник на приближаващия дъждовен сезон, а истинските порои да започнат по-късно.
Когато няколко часа по-късно се събуди, дъждът отдавна беше спрял. През прозореца без завеса проникваше тъмната, безлунна нощ и цялото село мълчеше, с изключение на някакъв уличен пес, разлаял се през няколко къщи надолу. Тесай се зачуди какво тогава я е събудило. Изведнъж я обзе предчувствие, че я дебне голямо зло. Подобни мигове добре помнеше от времето на президента Менгисту, когато всеки случаен звук в нощта можеше да означава, че се задават органите за сигурност. Толкова силно се оказа предчувствието й, че не можа повече да мигне. Най-накрая се измъкна безшумно от леглото си и започна да се облича в мрака. Вече беше решила да извика монасите и да тръгнат към долината още по тъмно. Не можеше да бъде никъде в безопасност, освен при любимия си Мек Нимур.
Тъкмо си бе навлякла потурите и ровеше под леглото в търсене на сандалите си, когато в далечината се чу мотор на камион. Тесай застана на прозореца и се заслуша в мрака. Заради дъжда навън беше станало хладно и голите й ръце и гърди настръхнаха от студ.
По шума можеше да се разбере, че камионът приближава селото. Идваше от юг, по пътя, следващ брега на реката. Личеше си, че се движи с висока скорост, а това още повече я разтревожи. През целия ден монасите бяха говорили свободно с жителите на селото, едва ли имаше човек, който да не знае за връзката й с Мек Нимур. Той беше търсен от властите човек. Изведнъж тя се почувства самотна и беззащитна.
Бързо нахлузи вълнената шама през глава и напъха крака в сандалите. Щом се измъкна от стаята си, му мощното хъркане на селския вожд, който заедно с жена си се беше пренесъл в предната стая за тази нощ. Тесай сви в тесния коридор към кухнята. Огънят в камината беше угаснал, но и на бледото сияние откъм прозореца успя да различи силуетите на налягалите по пода монаси. Всички се бяха завили презглава с дебелите си раса и напомняха на мъртъвци, подредени в градската морга. Младата жена се надвеси над човека до вратата и го разтърси, но явно той добре си беше пийнал на вечеря и нямаше намерение да се събужда.
Шумът от приближаващия камион се усилваше с всяка минута. Тесай усещаше как смътните й предчувствия прерастват в дълбока паника. Даде си сметка, че в случай на нощен инцидент монасите нямаше да й бъдат от полза, затова реши, че ще е по-добре да ги остави да спят, и с безшумни стъпки се насочи към задния вход.
Камионът тъкмо минаваше по улицата пред къщата. Фаровете му осветиха за миг прозорците и дори проникнаха във вътрешния коридор. Изведнъж шофьорът намали скоростта и моторът почти веднага изгасна. Чу се скърцането на спирачките и стърженето на гумите по макадамовата настилка. Из нощта се разнесоха гласове и ако се съдеше по стъпките, поне няколко души скочиха един след друг от камиона.
Тесай замръзна насред малката кухня и напрегнато се ослуша. В следващия миг по паянтовата входна врата се чу тежко тропане и из нощта се разнесоха познатите до болка смразяващи кръвта слова:
— Отворете вратата! Тук е централното разузнаване! Отворете вратата! Никой да не напуска къщата!
Тя хукна към задния вход, но в тъмнината се спъна в ниската масичка, отрупана с мръсните чинии от вечерята. При падането силно се удари, а купите и шишетата се натрошиха по пода и вдигнаха врява до небесата. Щом чуха подозрителните шумове от вътрешността на къщата, войниците веднага напънаха вратата и я откъртиха от пантите. Нахлуха в дома на нищо неподозиращия селски вожд, започнаха да викат и да трошат мебелировката. Войниците с фенери търсеха из предните стаи и събудените от врявата домакини се опитаха да спрат по някакъв начин нашествието, но само опитаха палките и прикладите на непознатите мъже. Цялото село се огласи от писъците и виковете на битите.
Най-сетне етиопката се добра до задната врата и се опита да я отвори. Насилието, което се извършваше в съседната стая, я беше паникьосало и пръстите й не я слушаха. Докато се мъчеше с упоритата брава, откъм двора се чуваха стъпките на тичащи войници, които бързаха да обкръжат къщата от всички страни. В крайна сметка дяволската врата поддаде и бегълката се озова в нощта. Нищо не се виждаше, а и теренът й беше напълно непознат, затова дори не знаеше в каква посока да бяга. Единственото, което донякъде я ориентираше, бе шумът на реката, минаваща някъде наблизо.
