Но това не беше най-голямата болка.

Най-много го болеше, че се провали.

5.

Вашингтон

Неделя, 20,00 часа

Когато влезе в Белия дом през Източния вход, Пол Худ си спомни как за първи път беше довел децата тук. Беше пристигнал във Вашингтон за една конференция на кметове. Тогава Харлей беше на осем години, а Александър на шест. Той не се впечатли много от внушителния портрет на Ейбрахам Линкълн, нарисуван от Г.П.А.Хийли, нито от великолепните столове в Синия салон, купени от Джеймс Монро, нито дори от офицерите от службата за охрана. Александър беше виждал в Лос Анджелис картини, столове и полицаи. Едва ли си струваше човек да вдигне очи нагоре заради внушителния полилей в официалната банкетна зала, а Градината с розите беше просто едно пространство с трева и цветя. Но когато прекосиха поляната към „Е Стрийт“, момчето най-после видя нещо, което го впечатли.

Диви кестени.

Тъмнозелените кестени, които растяха по разклонените дървета, му приличаха на мажи морски мини със стърчащи на всички страни рога. Александър беше убеден, че това бяха малки бомби, които трябва да държат крадците настрана. Те щяха да си ударят главите в тях и кестените щяха да избухнат. Бащата на Александър се направи, че и той мисли така и дори откъсна няколко кестена, много внимателно, разбира се, за да ги посадят в задния двор на къщата. Обаче Харлей издъни баща си, когато стъпи върху един от новопосадените кестени и той не избухна.

Шарън така и не одобри измамата, защото според нея тя поощрявала милитаризма. Но за Худ това беше просто една момчешка фантазия и нищо повече.

Пол Худ рядко идваше в Белия дом, без да се сети за дивите кестени. Тази вечер не беше по-различно, като се изключи това, че за първи път от години насам имаше силно желание да се върне и да откъсне няколко. Да ги занесе на сина си като спомен за доброто време, което бяха прекарвали някога заедно. Освен това разходката из градината беше за предпочитане пред това, което правеше.

Беше облечен в смокинг, докараха го с кола до Белия дом и на Източния вход той показа поканата, изписана с калиграфски почерк. Там Худ беше посрещнат от един младши агент от службата за охрана, който го придружи до Червения салон, намиращ се в съседство с банкетната зала. Президентът и първата дама още бяха в Синия салон, който беше следващото помещение. Въпреки че никой не го беше казал, по-малкият Червен салон — обикновено използван за приеми от първите дами — беше за гостите втора категория.

Худ познаваше някои от присъстващите по физиономия, но много хора му бяха напълно непознати. Някои лица познаваше от конференции, други от инструктажи и трети от други вечери, на които беше присъствал тук. Белият дом даваше по двеста и петдесет официални вечери всяка година и той беше канен най-малко на петнадесет от тях. Времето, прекарано като кмет на Лос Анджелис, което означаваше, че познава филмовите звезди, а освен това разбираше от финанси и шпионаж, го правеше идеален гост за тези вечери. Можеше да разговаря с генерали, световни лидери, дипломати, репортери и техните жени. Информираше ги, забавляваше ги и нямаше опасност да ги обиди. Това беше важно.

Обикновено на тези вечери Шарън идваше с него. Тъй като работата й беше свързана със здравословните храни, тя често не одобряваше менюто, обаче обстановката винаги й харесваше, защото носеше белезите на различните обитатели на Белия дом и на различни епохи. Когато Шарън не можеше да дойде, обикновено с Худ идваше секретарката на Оперативния център за връзки с печата Ан Ферис. За разлика от Шарън тя харесваше всяка храна, която й поднасяха, и й беше приятно да разговаря с всеки, който се случеше да седне до нея.

Сега за първи път Худ идваше сам. Без да се интересува как гледаше Белият дом на въпроса, той определено не считаше Мала Чатърджи за своя дама. Генералният секретар на ООН също щеше да дойде сама и беше определена да седне на масата на Худ точно от лявата му страна.

Той отвори вратата и надникна в дългата, осветена от полилеи банкетна зала. Вътре бяха наредени четиринадесет кръгли маси. На всяка имаше прибори за десет души. На поканата на Худ пишеше, че мястото му е на маса номер две в центъра на залата. Това беше добре. Рядко го поставяха толкова близо до президента. Ако нещата между него и Чатърджи станеха напрегнати, Худ имаше възможност да размени погледи с първата дама. Меган Лорънс беше израснала в Санта Барбара, Калифорния. Тя се беше срещала с Худ по времето, когато беше кмет на Лос Анджелис, и двамата се познаваха доста добре. Беше остроумна дама от висока класа с малко сухо чувство за хумор.

Под погледите на по-висшите членове на персонала келнери на Белия дом в ливреи бързаха насам-натам с последните приготовления. Всички бяха в черни сака и бяха от различен етнически произход, което би трябвало да се очаква при подобно събитие.

Белият дом правеше избора си измежду голяма група проверени от органите за сигурност хора за почасова работа. И въпреки че никой не искаше да го признае, съставът на обслужващия персонал се определяше от характера на вечерята. Млади, красиви хора пълнеха кристални чаши за вода и внимаваха всички прибори на дадена маса да са подредени точно по същия начин както и на останалите.

Право напред се извисяваше портретът на Ейбрахам Линкълн от 1869 година, който не беше впечатлил Александър. Това беше единствената картина в залата. Точно срещу него върху полицата на камината беше изписан пасаж от Джон Адамс до неговата съпруга Абигейл, преди да се нанесат в новопостроената голяма държавна къща. Франклин Рузвелт беше прочел тези редове и толкова ги беше харесал, че бяха станали нещо като официална молитва на Белия дом. Те бяха следните:

Моля Небето да даде най-добрата си

благословия на тази къща и на всички,

които оттук нататък ще я обитават.

Нека под този покрив да управляват само

честни и умни мъже.

_Съжалявам, господин Адамс, обаче ние нарушихме този завет_, помисли си Худ.

Един от старшите прислужници се приближи. Беше с бели панталони и бяла жилетка със златна лента и любезно, но решително затвори вратата. Худ отстъпи назад в Червения салон. С пристигането на гостите от Синия салон вътре беше станало по-шумно и по-многолюдно. Не можеше да си представи какво е било тук, преди да изнамерят климатичната инсталация.

Худ беше с лице към вратата на Синия салон, когато влезе Мала Чатърджи. Беше положила ръка върху ръката на президента, който беше следван от първата дама и двама делегати. След тях вървяха вицепрезидентът и госпожа Котън, следвани от сенаторката от Калифорния Барбара Фокс. Худ познаваше добре Фокс. Изглеждаше му объркана, което беше нетипично за нея. Не успя да се приближи, за да я попита защо. Почти в същия момент вратата на официалната банкетна зала се отвори. Вътре келнерите вече не тичаха насам-натам. Двадесетина от тях се бяха наредили в права линия покрай северозападната стена, а лакеите бяха до вратата, за да покажат на гостите техните маси.

Худ не се постара да се приближи до Чатърджи. Тя беше енергична жена и очевидно в момента разговаряше с президента. Той се обърна и се върна в банкетната зала.

Худ наблюдаваше как цялата пищна процесия влиза в залата под блясъка на полилеите. В нея имаше нещо призрачно: хората се движеха бавно, вдървени от достойнство, а лицата им бяха почти безизразни. Гласовете им звучаха едва доловимо и глухо в отекващата зала, прекъсвани рядко от любезен смях. Лакеите безшумно вдигаха и местеха столовете така, че да не се влачат по дървения под. Човек имаше чувството, че през годините и през вековете тази сцена се беше повтаряла многократно с едни и същи хора: с тези, които бяха на власт, и онези, които искаха да се доберат до нея, а между тях бяха хората като Худ, които изпълняваха ролята на буфери.

Той отпи глътка вода. Запита се дали разводът превръща всички мъже в циници.