— Благодаря ви, генерале — каза искрено той.

След като председателят на Съвета на началник-щабовете си тръгна, в коридора настъпи тишина, като се изключат откъслечни думи, които се чуваха от водения почти шепнешком разговор между президента и първата дама. Худ почувства облекчение, но все още беше като зашеметен от случилото се. Не вярваше, че средствата за информация ще приемат обясненията за груповите оставки на вицепрезидента и другите висши правителствени представители. Но това беше битка, която трябваше да водят други бойци и в друго време. Худ и екипът му бяха спасили президентството и бяха сразили Харпунджията. В момента от всичко най-много искаше да се върне в хотела и да се наспи.

Президентът и първата дама излязоха след няколко минути. Изглеждаха уморени, но доволни.

— Твоят човек в Баку каза ли още нещо? — попита президентът, когато се приближи до Худ.

— Всъщност не, сър — рече Худ. — Сега се намира в американското посолство. Пак ще разговаряме. Ако има някои нови сведения, веднага ще ви уведомя.

Президентът кимна. Той и Меган застанаха до Худ.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, но с госпожа Лорънс искахме заедно да ти благодарим — каза президентът. — Тя ми каза, че си работил по случая без прекъсване от неделя вечерта.

— Измина един безкраен ден и половина — призна Худ.

— С най-голямо удоволствие мога да ти предложа да се наспиш и горе, ако искаш — рече президентът, — или някой шофьор да те откара у дома.

— Благодаря ви, сър — отвърна Худ. Той погледна часовника си. — Голямото движение няма да започне преди шест часа, така че ще успея да се прибера навреме. Ще сваля прозореца на колата и ще подишам чист въздух.

— Щом така искаш — каза президентът и му подаде ръка. — Чака ме още работа. Меган ще те съпроводи до горния етаж. Благодаря ти още веднъж за всичко.

Худ пое ръката на президента.

— За мен беше чест, сър.

След като президентът си тръгна, Меган се изправи пред него. В очите й имаше сълзи.

— Ти го спаси, Пол. Докато стоях вътре, видях го как се завръща от там, където го бяха закарали.

— Той се справи сам — рече Худ. — А без сигнала от ваша страна аз не бих предприел никакви действия.

— Пол, поне веднъж в живота си престани да се подценяваш — каза Меган. — Вътре ти пое всички възможни рискове. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ти щеше да бъдеш съсипан.

Худ сви рамене.

Меган се намръщи.

— Сигурно се подразни от това, което казах. Обаче Майкъл е прав в едно нещо. Ти си изморен. Сигурен ли си, че не искаш да си починеш, преди да си тръгнеш?

— Да — рече Худ. — Има още някои неща, които трябва да изясним, а искам и да се обадя на Шарън.

— Как вървят нещата там? — попита Меган.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква — отвърна той. — Харлей е в болница и сега вниманието ни е съсредоточено върху това.

Меган докосна ръката му.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм тук.

Худ благодари и се усмихна. Качиха се заедно в асансьора, а след това той се отправи към колата си. В далечината се чу рев от моторите на самолет. Худ погледна нагоре, докато отключваше вратата на колата. В другия край на Белия дом се забелязваха първите признаци на зазоряването.

Това му се стори напълно в реда на нещата.

60.

Вашингтон

Вторник, 6,46 часа

Когато стигна до службата си, Худ се почувства изненадващо бодър.

Майк Роджърс си беше отишъл. Два часа по-рано беше оставил записано гласно съобщение за напрежение по границата между Индия и Пакистан. Уведомяваше също, че се прибира у дома, за да почине, преди да отиде на съвещание в Пентагона. Въпреки че официално генерал Роджърс се числеше към Оперативния център, често го викаха да даде оценката си за горещите точки в различни части на света.

Боб Хърбърт беше все още буден и „готов за действия“, както сам се изрази. Пристигна в кабинета на Худ и бързо го запозна с подробностите, казани му от Орлов около Харпунджията и действията му. След това го попита как са се развили нещата в Белия дом.

Хърбърт слушаше внимателно, докато директорът му обстойно го запозна с фактите. Когато свърши, шефът на разузнаването въздъхна.

— А аз седях тук да събирам информация, докато ти си бил на бойното поле и си спасявал Америка и Конституцията от демагогия.

— Някои хора извадиха късмет — рече сдържано Худ.

— Да, така е — съгласи се Хърбърт. — Но не ти завиждам.

— Така ли?

За момент Худ се замисли, а после точно преди Хърбърт да продължи, се сети какво ще последва.

— Бих искал аз да му видя сметката на Харпунджията — каза тихо Хърбърт. Погледът му се рееше някъде надалеч, мислите му също. — Щях да го направя бавно. Много бавно. Щях да го накарам да страда, както аз страдах без жена си.

Худ не знаеше какво да каже и затова замълча.

Хърбърт погледна към него.

— Събра ми се много отпуск, Пол. Мисля да се възползвам от това.

— Разбира се — отвърна Худ.

— Искам да отида в Баку и да се срещна с онази жена Одет — продължи той. — Искам да видя къде е станало.

— Разбирам — каза Худ.

Хърбърт се усмихна. Очите му се навлажниха.

— Знаех, че ще ме разбереш. — Гласът му секна. — Погледни ме. През последните две седмици ти изложи на опасност задника си на фронтовата линия, а аз се скапах.

— Държиш тази болка в себе си вече близо двадесет години — рече Худ. — Трябва да я накараш да излезе. — После се усмихна и каза: — Аз също ще се скапя, Боб. Един ден всичко, което стана в ООН, в Белия дом, няма да ми се размине и ще се разпадна.

Хърбърт се усмихна.

— Дръж се поне докато се върна от отпуската, за да мога да ти събера чарковете.

— Разбрано — каза Худ.

Хърбърт заобиколи с количката бюрото на Худ и топло го прегърна. После се завъртя и напусна кабинета.

Худ разговаря накратко по телефона с генерал Орлов. Благодари му за всичко, което беше направил, и му предложи да работят заедно за обединяване усилията на техните системи. Да създадат един вид Интерпол за управление на кризи. Орлов с готовност прие идеята. Споразумяха се да поговорят върху нея на следващия ден.

След като приключи разговора с Орлов, Худ погледна часовника на компютъра. Беше още рано да звъни у дома. Реши да отиде до хотела и да се обади на Шарън и на децата от стаята си. Там нямаше да го прекъсват с други обаждания и да го разсейват.

Излезе от кабинета и се качи на горния етаж. Поздрави хората от дневния екип, които бяха започнали да пристигат: Даръл Маккаски, Мат Стол и Лиз Гордън. На всеки каза да отиде при Боб Хърбърт, за да се осведоми по-подробно. Каза им също, че по-късно през деня сам ще им разкаже за случилото се.

Докато стигне до паркинга, започна да се скапва. Действието на кофеина вече беше преминало. Организмът му определено вече се предаваше. Когато наближи колата, видя Ан Ферис. Тя тъкмо минаваше с автомобила си през портала. Секретарката по печата го видя, махна му с ръка и продължи. Свали прозореца и попита:

— Всичко наред ли е?

Худ кимна.

— Просто съм уморен — отвърна той. — Боб е още вътре. Той ще те запознае с подробностите, въпреки че няма да даваме съобщения за печата. Засега не.

— Накъде си се запътил? — попита тя.

— Връщам се в хотела. Трябва да си почина.

— Качи се да те закарам. Струва ми се, че не трябва да караш.

— Не знам кога ще се върна обратно — отвърна Худ. — Колата ще ми трябва.

— Ще се върнеш още този следобед — каза Ан. — Познавам те. Ще подремнеш два-три часа и пак ще дойдеш. Просто се обади, като се събудиш, и аз ще те докарам.

Предложението му се стори примамливо. Вече наистина не му се шофираше.

— Добре — каза той.

Заобиколи и седна на седалката до нея. Затвори очи и тя трябваше да го разбуди, когато пристигнаха. Беше страшно изморен. Ан остави колата отпред и го заведе до стаята.

След няколко минути се върна, седна зад волана и се замисли за момент.