Стигнаха до асансьора. Меган леко натисна с палец зеленото око. Чу се слабо бръмчене.

— Фенуик ще отрече, че те е заплашвал — каза тя.

— Разбира се, че ще отрече — отвърна Худ. — Точно затова сте ми нужна, за да отклоните президента от съвещанието. Кажете му, че трябва да го видите за пет минути. Ако аз го направя, Фенуик и хората му ще ме разкъсат, но на вас нищо не могат да ви направят. Това би настроило президента срещу тях.

— Добре — съгласи се Меган.

Вратата на асансьора се отвори. Първата дама и Худ влязоха вътре. Тя натисна бутона П-1 — подниво първо. Вратата се затвори и асансьорът тръгна.

— Долу има часовой — каза тя. — Той ще трябва да се обади за идването ни. Аз нямам достъп до залата за извънредни ситуации.

— Знам — отвърна Худ. — Да се надяваме, че някой друг вместо Фенуик или Гейбъл ще вдигне телефона.

— И какво ще стане, ако остана сама със съпруга си? — попита Меган. — Ще го извикам, а после?

— Кажете му какво сте забелязала през последните няколко седмици — каза Худ. — Разкажете му честно от какво се страхуваме — че Фенуик го манипулира. Дайте ми време, дори ако това бъдат само два или три часа. Нужни са ми, за да се сдобия с доказателство за спиране на войната.

Асансьорът спря, вратата се отвори. Навън коридорът беше ярко осветен. Стените бяха бели и на тях бяха окачени портрети на видни американски военни, картини от известни битки от времето на революцията до наши дни. Залата за извънредни ситуации се намираше в края на коридора, зад две черни двойни врати. Пред нея на пост стоеше млад, рус морски пехотинец с детско лице, който беше седнал зад бюро вдясно от асансьора. Върху бюрото имаше телефон, компютър и нощна лампа. На метална поставка от лявата му страна имаше няколко монитора.

Часовоят стана и погледна към Худ и Меган.

— Добро утро, госпожо Лорънс — каза той. — Не сте ли подранила за плуването? — рече часовоят и се усмихна.

— Напротив, закъсняла съм, ефрейтор Кейн — каза тя и му се усмихна. — Това е моят гост г-н Худ. Не съм дошла да плувам.

— И аз така си помислих — отвърна той. Часовоят погледна към Худ. — Добро утро, сър.

— Добро утро.

— Ефрейтор, бихте ли позвънили по телефона на президента? — рече Меган. — Кажете му, че искам да говоря с него лично.

— Разбира се — отвърна часовоят. Вдигна телефона и набра номера на залата за извънредни ситуации.

Худ не се молеше често, но сега усети, че се моли някой друг, а не Фенуик и хората му, да вдигне телефона. След малко часовоят каза:

— Първата дама е тук и иска да види президента. — Известно време мълча, а Худ и Меган стояха неподвижни в притихналия коридор. Единственият звук беше едва доловимото бръмчене на мониторите. След миг часовоят вдигна очи. — Не, сър — каза той, — тя е с един господин. Господин Худ. — Ефрейторът пак замълча. Това не беше добър признак. Само някой от хората на Фенуик би задал такъв въпрос.

След няколко секунди часовоят каза:

— Да, сър — и затвори. Надигна се и погледна първата дама. — Съжалявам, госпожо. Казаха ми, че съвещанието не може да се прекъсва.

— Кой го каза? — попита тя.

— Господин Гейбъл.

— Господин Гейбъл се опитва да попречи на господин Худ да предаде важно съобщение на президента — каза Меган, — съобщение, което може да предотврати война. Трябва да се видя със съпруга си.

— Ефрейтор — каза Худ, — вие сте военен. Не трябва да приемате заповеди от цивилен. Настоявам да се обадите отново. Поискайте да говорите с офицер и повторете искането на първата дама.

— Ако господин Гейбъл ви създаде неприятности, аз ще поема отговорността — каза Меган.

Ефрейтор Кейн се поколеба, но само за момент. Вдигна телефона и остана прав, докато набираше номера.

— Господин Гейбъл — каза той, — искам да говоря с генерал Бърк.

Генерал Отис Бърк беше председател на Съвета на началник-щабовете.

— Не, сър — каза след малко Кейн. — Това е военен въпрос, сър. Отнася се до сигурността.

Последва нова пауза. Худ усети нещо солено в гърлото си. След миг разбра, че е кръв. Беше си прехапал езика. Отпусна се.

Няколко секунди по-късно гласът на ефрейтор Кейн и държанието му се промениха. Беше застанал мирно, тонът му беше съвсем официален. Говореше с генерал Бърк. Повтори молбата. След това младият часовой затвори. Погледна към първата дама.

— Съпругът ви ще се срещне с двамата — каза гордо той.

Меган се усмихна и му благодари.

Двамата тръгнаха бързо по коридора към залата за извънредни ситуации.

55.

Баку, Азербайджан

Вторник, 11,22 часа

Дейвид Батат се отправи с несигурни крачки към стълбището.

Поради късния сутрешен час в хотела нямаше много хора. Неколцината, които минаха покрай него, попитаха дали има нужда от помощ. Американецът им каза, че се е нагълтал с дим, но ще се оправи. Прегърнал здраво железните перила, той бавно започна да слиза по бетонните стъпала. Когато стигна фоайето, Батат се облегна на стената близо до телефонните будки. Чувстваше се слаб и замаян и се страхуваше, че няма да може да се добере до посолството. Една жена от персонала на хотела, която се оказа заместник-управител, го попита кой е и в коя стая е отседнал. Батат й отговори, че не е гост на хотела и че е бил на гости при приятел. Младата жена му каза, че пожарникарите са наредили всички да излязат навън. Батат я увери, че ще излезе веднага след като си поеме дъх.

Огледа фоайето. Вътре беше пълно с хора. Повечето бяха от персонала, но имаше и петдесет-шестдесет гости. Те се безпокояха за багажа си и задаваха най-различни въпроси, свързани с безопасността. Виждаше се, че не бързат да излязат навън. Във фоайето нямаше дим, а колите на пожарникарите току-що бяха спрели отпред.

Батат се безпокоеше за Одет. Възхищаваше се от държанието й, когато тя тръгна да гони Харпунджията. Ако е изпитвала страх, не й личеше. Щеше му се да се чувства малко по-силен. Идеята да се изправи сама срещу Харпунджията никак не му харесваше. От дясната страна на Батат по коридора имаше страничен изход. Паркингът беше от дясната страна, а централният вход на хотела беше от ляво. Тъй като пожарните коли бяха отпред, той реши, че е по-вероятно да хване такси на паркинга. Ако не намереше, от другата страна на паркинга минаваше широк булевард. Беше го видял от прозореца, когато бяха горе. Може би там щеше да успее да се качи на някой автобус от градския транспорт.

Батат се дръпна от стената и с мъка се помъкна през покрития с килим коридор. Усещаше, че отново има температура, въпреки че не се чувстваше по-зле. Организмът му се бореше с онова, с което го бяха инжектирали. По всяка вероятност ставаше въпрос за някакъв вирус, а не за химическо вещество. Ако успееше най-сетне да получи медицинска помощ, можеше да започне да се оправя.

Докато минаваше покрай телефонните будки, Батат усещаше, че зрението му е замъглено. Зад будките имаше няколко магазина, чиито витрини се отразяваха една в друга. Вътре нямаше нито клиенти, нито продавачи. Когато ги наближи, изложените вътре ризи, сувенири, куфари и играчки започнаха да се сливат пред очите му. Той примигна, за да вижда по-ясно, но нищо не се получи. Болестта и усилията през последния час го бяха изтощили повече, отколкото беше предполагал. Сериозно се замисли дали да не се върне във фоайето и да помоли дошлите заедно с пожарникарите медицински екипи да го закарат до болницата. Страхуваше се да отиде там да не би някой да го познае от предишната нощ и да започне да го разпитва за мъртвеца в стаята му. Обаче вече започна да се съмнява, че ще успее да излезе от хотела, камо ли да се добере до посолството.

Изведнъж в полезрението му се появи позната фигура. Американецът спря и примигна. Беше мъж, облечен в джинси и бяла риза, преметнал нещо през рамо.

Черна раница.

_О, господи_, помисли си Батат, когато мъжът го наближи. Знаеше кой е. Не се съмняваше, че и онзи го позна и беше наясно защо е в такова безпомощно състояние. Вероятно точно този човек го беше инжектирал с вируса на брега.