Към пладне водите, които предишния ден бяха изхранвали рибарите и работниците от петролодобива, се обогатиха с нещо друго.

Със заплахата за смърт.

40.

Вашингтон

Вторник, 1,33 часа

Майк Роджърс беше в кабинета си, когато генерал Орлов му се обади. След като чу онова, което му каза руснакът, Роджърс веднага позвъни на Пол Худ в колата и му съобщи новата информация за Харпунджията.

— Сигурен ли е генерал Орлов за наличието на връзка между АНС и Харпунджията? — попита Худ.

— И аз го попитах същото — отвърна Роджърс. — Той отговори, че е съвсем сигурен. Макар да се съмнявам, че президентът ще повярва на това какво мисли един руски генерал.

— Особено пък ако няколко от главните му съветници опровергаят тази информация — каза Худ.

— Пол, ако Орлов е прав, ще трябва да направим нещо повече от това да кажем на президента — рече Роджърс. — В АНС трябва да се извърши масова чистка. Не можем да позволим американски разузнавателни служби да наемат терористи, които са вредили на американските интереси и са убивали американци.

— А не постъпихме ли по същия начин с германските ракетни специалисти след Втората световна война? — попита Худ.

— След Втората световна война да — каза Роджърс. — Но ние не сме наемали германски учени да работят за нас, докато те все още произвеждаха ракети за нападение срещу Великобритания.

— Добър довод — каза Худ.

— Пол, това е човекът, помогнал да бъде убита жената на Боб Хърбърт. Ако сведенията на Орлов са верни, АНС трябва да отговаря за това.

— Разбирам те — каза Худ. — Виж какво, скоро ще бъда в Белия дом. Продължавай да работиш и се постарай да ме уведомиш за всичко, което би могло да бъде в моя подкрепа. Виж дали Боб няма да може да открие някакви данни от комуникациите в подкрепа на твърденията на Орлов.

— В момента той работи върху това — каза Роджърс.

Худ затвори, а Роджърс стана. Наля си кафе от една кана, поставена върху количка за сервиране в дъното на стаята. Алуминиевата количка беше от 50-те години и той я беше взел от една гаражна разпродажба в Пентагона преди десет години. Запита се дали отзвуците от кризите все още звучат някъде дълбоко в молекулите на нейната структура. Аргументи за и против решения относно Корея, студената война, Виетнам.

_Или пък споровете са били за това на кого е ред да черпи кафе и понички_, запита се Роджърс. Това също беше част от войната, разбира се. Моментите на отпускане, които даваха на вземащите решение възможност да си поемат дъх, да направят нещо истинско, вместо да теоретизират, да си припомнят, че говорят за живота на хора, а не за някакви бездушни същества.

Роджърс отново седна и започна да преглежда файловете с досиетата на ръководителите на АНС. Търсеше хора, които бяха поддържали отдавна връзки с Джак Фенуик или бяха имали отношение към разследването на близкоизточни терористични групи. АНС не би могла да се свърже с Харпунджията, ако някой от тези групи не й беше помогнал. Ако се окажеше, че Орлов е прав, Роджърс искаше да бъде готов да помогне за чистката. За чистката на американци, работили заедно с човек, виновен за смъртта на много американски жени, войници и граждани.

Искаше да е готов за отмъщение.

41.

Вашингтон

Вторник, 1,34 часа

Белият дом беше остаряла постройка, която непрекъснато имаше нужда от ремонти. Боята на южните колони се лющеше, а дървенията по терасите на третия етаж се беше напукала.

Но в западното крило и особено в Овалния кабинет човек имаше чувството за постоянно обновление. За външните посетители Овалният кабинет до голяма степен беше символ на властта, а за тези отвътре той всеки ден и всеки час подхранваше очаквания за нова драма. Дали това бяха дребнави, прикрити интриги срещу политически противник или мобилизация на войските за масова офанзива и възможни жертви — всяка ситуация започваше, развиваше се и приключваше. За хората, които се въодушевяваха от това да надхитрят противника или очакваха краткосрочни и по-трайни резултати от взети тихомълком решения, Овалният кабинет беше едно предизвикателство. На неговата шахматна дъска през няколко минути започваше нова игра, която предлагаше нови състезания с нови правила. Някои президенти се състаряваха и изтощаваха от този процес, а на други той действаше ободряващо.

До неотдавна Майкъл Лорънс се въодушевяваше от проблемите, които бяха поставяни на бюрото му. Кризите не го плашеха, дори и тези, които изискваха бързи военни действия и възможни жертви. Това беше част от работата, с която се беше наел. Задачата на един президент е да намали до минимум щетите, причинени от неизбежна агресия.

Но през последните няколко дни нещо се беше променило. Лорънс винаги беше чувствал, че независимо колко напрегнати са ситуациите, той поне беше в състояние да контролира процеса. Можеше уверено да ръководи съвещанията. Напоследък обаче това не беше така. Трудно му беше дори да се съсредоточи.

Лорънс беше работил с Джак Фенуик и Червения Гейбъл в продължение на много години. Те бяха стари приятели на вицепрезидента, а Лорънс имаше доверие на Джак Котън. Ценеше преценките му. В противен случай не би го избрал за свой вицепрезидент. На този пост Котън беше по-тясно свързан с дейността на АНС от всеки друг вицепрезидент. Лорънс искаше да е така. В продължение на години всяка от специалните служби като ЦРУ, ФБР и военното разузнаване работеше прекалено самостоятелно. Изпълнителната власт искаше да има свои собствени очи и уши в чужбина. Лорънс и Котън до голяма степен успяха да накарат АНС да се заеме с тази задача. Военните все още можеха да ползват резултатите от дейността на агенцията, която беше да координира и да ръководи правителствените служби за техническо разузнаване и комуникации. При вицепрезидента Котън нейната роля тихомълком беше разширена и агенцията мина на пряко подчинение на президента или по-скоро под прекия контрол на Фенуик и вицепрезидента, отколкото на самия президент.

Лорънс се загледа във включения лаптоп на бюрото му. Джак Фенуик говореше за Иран. АНС бързо представяше нови и нови данни. Фенуик разполагаше с няколко сигурни факта и много повече предположения. Явно преследваше някаква цел. Насочваше нещата нанякъде, но още не можеше да се разбере накъде. Междувременно очите на Лорънс започнаха да го смъдят и зрението му се замъгли. Трудно му беше да се концентрира. Чувстваше се уморен и разсеян. Не знаеше на кого да вярва и дори какво да вярва. Истински ли бяха данните на АНС или фалшиви? Верни ли бяха сведенията, с които разполагаше Фенуик, или бяха измислени?

Пол Худ беше заподозрян Фенуик в измама. Разполагаше с доказателства за това. Какво щеше да стане, ако тъкмо доказателствата на Худ не заслужаваха доверие? В момента той беше подложен на изключително голямо изпитание. Беше подал оставка от поста директор на Оперативния център, а после се беше върнал. Беше взел активно участие в кризата със заложниците в ООН. Дъщеря му страдаше от изключително сериозна форма на психическо разстройство след преживян стрес. Самият Худ се развеждаше. Ами ако точно Худ представяше нещата в невярна светлина, а не Фенуик, запита се президентът. При пристигането си в Белия дом Фенуик беше признал, че е ходил в иранското представителство. Беше го заявил открито, но твърдеше, че президентът бил уведомен. Вицепрезидентът беше потвърдил този факт. Той беше посочил сведението за срещата, записано в компютъра на президента. А що се отнася до телефонното обаждане във връзка с инициативата за ООН, Фенуик настояваше, че не е бил той. Каза, че АНС ще започне разследване на случая. Можеше ли това пък да е бил Худ?

— Господин президент? — каза Фенуик.

Президентът го погледна. Съветникът по въпросите на националната сигурност седеше в едно кресло от лявата страна на бюрото. Гейбъл беше от дясната, а вицепрезидентът по средата.

— Да, Джак — отвърна президентът.