— Това е корабът на Харпунджията — каза внезапно заместник-посланичката Уилямсън. — Така ще да е.
Другите я погледнаха.
— Познато ли ви е? — попита Томас.
— Да. Учила съм в колеж — обясни Уилямсън. — Гарднър е капитанът на „Рахел“ от романа „Моби Дик“. Това е един от корабите, които преследват неуловимия бял кит. Мога да добавя, че той не успява да го залови.
Томас погледна тъжно към Батат.
— Харпунджията — рече той. — По дяволите. Ама, разбира се. Той сам ни е пробутал тази информация.
— Този терорист си го бива — обади се Моор. — Ако сте усетили намека, може да си помислите, че е някаква шега, и няма да й обърнете внимание. Но ако сте я приели сериозно, Харпунджията е знаел къде ще го търсите и ви е очаквал, за да ви попречи да го преследвате по-нататък.
— Обаче яхтата беше истинска — обади се Батат. — Видях името…
— Видял сте името, което е било поставено нарочно, за да привлече вниманието ви за известно време — рече Томас. — Мамка му! Този път здравата се хванахме на въдицата.
— Което ни довежда до втория И много вероятен сценарий — каза Уилямсън. — Ако Харпунджията е пристигнал в Баку, трябва много бързо да разберем две неща. Първо, какво е искал и, второ, къде се намира сега. Така ли е?
Томас кимна.
Моор се изправи.
— Обзалагам се, че той вече не използва руския паспорт. Ще вляза в компютрите на хотелите и ще сравня имената на гостите с нашата база данни за паспортните регистрации. Ще видим дали няма да изскочат някои нови имена.
— Той може да има свои хора и тук, а в такъв случай може и да не отседне в хотел — обади се Томас.
— Ще ви дам списък на хората, за които ни е известно или подозираме, че работят с чужденци — каза му Моор. — С господин Батат може да ги сравните с данните за хората, с които Харпунджията може да е работил и преди.
Батат обеща да го направи.
— Трябва да опитаме още нещо — каза Томас. — Събрахме всичко по въпроса, което можахме да извлечем от нашите източници в Москва още преди пристигането на Батат. Не беше много, но за времето, с което разполагахме, успяхме да направим само това. Какво ще кажете за другите държави в района?
— Не успяхме да отбележим някакъв съществен напредък в установяването на връзки с разузнаването на никоя от тях — призна заместник-посланичката. — Не разполагаме с достатъчно хора за поддържане на подобни отношения, а и много от републиките, в това число и Азербайджан, са затрупали специалните си служби с решаването на вътрешни проблеми. Всички непрекъснато се шпионират помежду си. Това в особена степен се отнася за Чечения.
— Защо пък там? — попита Батат.
— Защото въпреки че на книга там има коалиционно правителство, Чечения всъщност се управлява от ислямските милиции, които искат да дестабилизират останалите републики, включително и Русия — каза тя. — Надявам се инициативата, която снощи президентът обяви във Вашингтон, да оправи нещата.
— Каква инициатива? — попита Батат.
— Сътрудничество в рамките на ООН в областта на разузнаването — обясни му Моор. — Той го оповести снощи във Вашингтон.
Батат го изгледа с недоумение.
— Има едно място, което можем да опитаме — каза Томас. — Спомням си, че преди две години чух за връзките на Националния център за управление на кризи с една руска група, действаща в Санкт Петербург.
— Руска група за управление на кризи — рече Моор. — Да, спомням си, че и аз съм чувал за нея. Мога да се обадя във Вашингтон и да ги помоля да се свържат с Оперативния център — рече Моор. — Да видят дали те все още поддържат връзки с руснаците.
— Когато им се обадите, накарайте ги да се свържат там с Боб Хърбърт — предложи Томас. — Той е шеф на разузнаването. Чувал съм, че е много способен мъж. Разбрах, че новият ръководител на центъра генерал Роджърс бил доста труден човек.
— Той не ръководи Оперативния център — намеси се заместник-посланичката…
— А кой е шефът? — попита Томас.
— Пол Худ — отвърна тя. — Тази сутрин ни уведомиха. Той си е оттеглил оставката.
На лицето на Моор се появи ехидна усмивка.
— Обзалагам се, че той няма да участва в програмата за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването.
— Независимо от това, по-добре ще е да ги накарате да се свържат с Хърбърт — рече Томас. — Харпунджията може да се опита да се измъкне от района, като се отправи на север към Скандинавия. Ако постъпи така, руснаците могат да ни помогнат там.
Моор се съгласи. Всички станаха и Томас подаде ръка на заместник-посланичката. — Благодаря за всичко. Наистина съжалявам за станалото.
— Засега още няма някакви тежки последствия.
— Ще се погрижим нещата да си останат такива — рече Томас.
— Ще наредя да приготвят една стая за двамата — каза Уилямсън. — Не е нещо кой знае какво, но все пак става за спане.
— Благодаря — каза Томас. — Но докато не намерим нашия човек, чувствам, че няма да мога да спя спокойно.
— Това ще се отнася за всички ни, господин Томас — увери го Уилямсън. — Извинете ме, но в двадесет и два часа посланик Смол се връща от Вашингтон. Той ще иска да му се докладва за това колкото е възможно по-скоро.
Томас излезе и се отправи по коридора към кабинета на Моор. Яд го беше, че бяха изпуснали Харпунджията, но още повече се дразнеше от факта, че копелдакът сигурно им се надсмиваше, че се бяха хванали на въдицата му с белия кит. Запита се дали Харпунджията е разбрал по някакъв начин, че Батат ще дойде от Москва. Може би тъкмо за това беше оставил агента жив. За да предизвика скандал между бюрото на ЦРУ в Москва и това в Баку. А може би го беше направил просто за да ги обърка и да ги накара да си губят времето в чудене защо не е убил Батат.
Томас поклати глава. „Мислиш си какви ли не глупости“, укори се той. „Престани. Трябва да се съсредоточиш.“ Обаче той знаеше, че тази работа няма да е никак лека, защото беше очевидно, че Харпунджията е човек, който обича да играе с преследвачите си, смесвайки игрите с реалността.
И засега се справяше чудесно.
11.
Вашингтон
Понеделник, 15,00 часа
Клетъчният телефон иззвъня в кабинета на червенокосия мъж. Той даде знак на двама млади помощници да излязат и да затворят вратата след себе си. След това се обърна във въртящия се стол с гръб към вратата. Погледна през прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и се обади чак при петото позвъняване. Ако телефонът е бил откраднат или загубен и някой отговореше преди уговорените позвънявания, обаждащият се беше инструктиран да затвори.
— Да? — каза тихо червенокосият.
— Той приключи фаза едно — каза гласът. — Всичко върви точно по разписание.
— Благодаря ти — рече червенокосият и затвори.
Веднага набра нов номер. Отговориха на петото позвъняване.
— Вървим по план — каза червенокосият.
— Много добре — отвърна другият.
— Някакви новини от Бен? — попита червенокосият.
— Още няма нищо — рече другият. — Ще дойдат.
Човекът затвори.
Червенокосият сложи телефона обратно в джоба на сакото си. Погледна към отсрещния край на кабинета, към снимките с президента и с чуждестранни държавни глави, към похвалите. Към американското знаме в размер петнадесет на двадесет и пет сантиметра, което майка му му беше дала. Червенокосият го беше носил сгънато в задния джоб по време на службата си във Виетнам. То стоеше в рамка на стената, смачкано и зацапано в сраженията от кал и пот.
Извика помощниците си обратно в кабинета. Рутинното действие, което го върна към обикновените му задължения, още веднъж подчерта сложния характер на това, с което се бяха захванали той и партньорите му. Да се прекрои международната политическа и икономическа карта беше едно, но то да стане внезапно, с един удар като този, беше безпрецедентно.
Работата беше рискована и вълнуваща. Ако операцията някога станеше публично достояние, някои щяха да я възприемат като чудовищна. Навремето за много хора такива са били и Американската революция, и Гражданската война. Така е било възприемано и участието на Съединените щати във Втората световна война преди Пърл Харбър. Червенокосият се надяваше само, ако действията им станеха общоизвестни, хората да разберат защо са били необходими. Да си дадат сметка, че светът, в който са се намирали Съединените щати, е бил коренно различен от света, в който са били създадени. Че за да продължи да се развива нататък, този свят понякога трябва да бъде разрушен, да се рушат правилата, а понякога и самият живот.
