— Не мога да се впускам в подробности — каза Оуенс, — но успяхме да направим малък пробив. Опитваме се да решим дали той е реален или не. Това е добрата новина. Лошата е, че негово кралско височество ще пътува за Америка идното лято. Няколко души са информирани за маршрута му, включително и шест от хората, които подозираме.

— Как, по дяволите, допуснахте това, Джими?

— Никой не ме е питал, Дан — кисело отговори Оуенс. — В някои от случаите, ако на хората не им се каже, те ще разберат, че става нещо странно — не можеш просто така да спреш да им се доверяваш, нали? А за останалите — е, това е поредното оплескване. Някой секретар е пуснал плановете в списъка с нормалните сведения, без да се консултира с офицерите от безопасността. — И за двамата това не беше нищо ново. Винаги имаше някой, който не е разбрал.

— Отлично. Ами в такъв случай отменете го. Нека се разболее от грип или нещо подобно, когато дойде времето — предложи Мъри.

— Негово височество няма да направи това. Станал е твърде категоричен на тази тема. Няма да допусне заплахата от терористи да се отрази върху живота му по никакъв начин.

Мъри изсумтя:

— Сигурно сте възхитени от смелостта на малкия, но…

— Точно така — съгласи се Оуенс. Не му харесваше особено бъдещият крал да бъде наричан „малкият“, но вече беше свикнал с американския начин на изразяване. — От това нашата работа не става по-лека.

— Доколко плановете за пътуване са твърдо установени? — попита Мъри, като се върна към деловата работа.

— Разбира се, няколко неща от маршрута могат да бъдат променяни, но повечето са сигурно фиксирани. Нашите хора от службите за сигурност ще се срещнат е вашите във Вашингтон. Заминават за там другата седмица.

— Е, знаеш, че ще получиш изцяло необходимото сътрудничество — Службата за сигурност, ФБР, местната полиция, всичко. Ще се грижим добре за него — увери го Мъри. — Той и съпругата му се ползват с голяма популярност у дома. Ще вземат ли и бебето със себе си?

— Не. Успяхме да го убедим за това.

— Добре. Утре ще се обадя до Вашингтон и ще задействам всичко. Какво става е нашия приятел Нед Кларк?

— Засега нищо. Очевидно неговите колеги му създават много неприятности, но той е твърде глупав, за да се пречупи.

Мъри кимна. Добре познаваше този тип хора.

„Е, искаха от мен да тръгна рано тази сутрин“ — мислеше Райън. Беше решил да приеме поканата да слуша лекция в университета в Джорджтаун. Но лекцията го разочарова. Професор Дейвид Хънтър бе enfant terrible* на Колумбийския университет, най-авторитетният специалист по политическите събития в Източна Европа. Неговата книга от миналата година „Революцията се отлага“ представляваше дълбоко изследване на политическите и икономическите проблеми на нестабилната съветска империя. Райън, както и останалите, беше нетърпелив да чуе тази нова информация по темата. Речта не беше нищо друго освен резюме на книгата с доста изненадващото предложение накрая страните от НАТО да бъдат по-агресивни при опитите си да разделят Съветския съюз от окупираните от него страни. Райън сметна това за лудост, макар то да гарантира оживени дискусии по време на приема.

[* Enfant terrible (фр.) — немирник, палавник. — Б.пр.]

В края на дискусията Райън бързо отиде на приема. Пропуснал беше обяда, за да е сигурен, че ще пристигне навреме. Имаше широка маса с ордьоври и Джек напълни чинията си с възможно най-голямо търпение, преди да се отдалечи в един спокоен ъгъл до асансьорите. Позволи на другите да се скупчат около професор Хънтър. Приятно беше човек отново да бъде в Джорджтаун, та дори и само за няколко часа. Галерията в Международния културен център се различаваше доста от мърлявите коридори на ЦРУ. Четириетажното преддверие на лингвистичния факултет беше осеяно с прозорци на канцеларии, а от покрива надничаха две дръвчета в саксии. Площадчето пред сградата беше павирано с тухли и студентите го наричаха Червения площад. На запад се намираше четириъгълникът на старите сгради и гробището, където почиваха свещениците, преподавали тук в продължение на почти двеста години. Това беше едно съвсем цивилизовано място, като се изключи неприятният вой на реактивните двигатели откъм Националното летище на няколко мили надолу по реката. Някой блъсна Райън точно когато приключваше закуската си.

— Извинете ме, докторе. — Райън се обърна и видя един мъж, по-нисък от него. Лицето му беше червендалесто и носеше евтин костюм. Очите му сякаш искряха от удоволствие. Имаше ясен акцент. — Хареса ли ви лекцията?

— Интересна беше — нерешително отговори Райън.

— Е, виждам, че капиталистите могат да лъжат точно толкова добре, колкото и ние, бедните комунисти. — Мъжът се смееше весело и завладяващо, но Джек реши, че очите му искряха по друга причина, различна от удоволствието. Това бяха пронизителни очи, играещи различна версия на онази игра, в която Джек участваше в Англия. Райън вече изпитваше неприязън към него.

— Познаваме ли се?

— Сергей Платонов. — Стиснаха си ръцете, след като Райън постави чинията си на масата. — Аз съм трети секретар на съветското посолство. Вероятно снимката ми в Ленгли не ме отразява съвсем вярно.

„Руснак — Райън се опитваше да не изглежда твърде изненадан, — който знае, че работя в ЦРУ.“ Трети секретар спокойно може да означава, че той е от КГБ, може би специалист по разузнаването или пък член на отдела за чужбина на КПСС. Но това нямаше значение. „Легален“ офицер от разузнаването с дипломатическа защита. „Какво да правя сега?“ Знаеше със сигурност, че утре трябва да напише доклад за ЦРУ за тази среща с обяснение, как са се срещнали, за какво са разговаряли. Може би работа за цял час. Трябваше да се насили да остане учтив.

— Може би ме бъркате, мистър Платонов. Аз съм преподавател по история. Работя във Военноморската академия в Анаполис. Поканен съм на тази среща, защото тук получих научната си степен.

— Не, не — поклати глава руснакът. — Познавам ви от снимката на книгата ви. Виждате ли, миналата година купих десет екземпляра от нея.

— Така ли? — Джек отново се изненада и не можа да го скрие. — Моят издател и аз ви благодарим, сър.

— Нашият аташе по военноморските въпроси беше много впечатлен от нея, доктор Райън. Той сметна, че тя трябва да бъде представена в академията „Фрунзе“ и, мисля, във военноморската академия „Гречко“ в Ленинград. — Платонов пускаше в действие силния си чар. Райън разбираше за какво е всичко това, но… — Честно казано, аз просто прелистих книгата. Изглеждаше ми доста аналитична, а аташето казва, че разработките ви за начина, по който се вземат решения в бойна ситуация, са доста верни.

— Е — Джек се опитваше да не се поддава прекалено на комплимента, но не беше лесно. „Фрунзе“ беше академията на съветските офицери, училището, в което завършваха младите полеви офицери, определени да се упътят към звездите. Академията „Гречко“ беше по-малко престижна.

— Сергей Николаич — прогърмя познат глас. — „Не надо“ да се възползвате от суетността на безпомощните млади автори. — Отец Тимъти Райли се присъедини към тях. Ниският и пълен йезуитски свещеник Райли завеждаше отдела по история в университета на Джорджтаун, когато Райън защити доктората си. Той притежаваше прекрасен интелект и няколко авторски книги, включително и две проницателни творби за историята на марксизма. Райън беше сигурен, че нито една от тях не е намерила място в библиотеката на академията „Фрунзе“. — Как е семейството ти, Джек?

— Кати се върна на работа, отче. Сали я преместиха в „Хопкинс“. Ако имаме късмет, тя ще се върне у дома в началото на следващата седмица.

— Ще се възстанови ли напълно малката ви дъщеря? — попита Платонов. — Във вестника четох за нападението над семейството ви.

— Така мислим. Като оставим това, че загуби далака си, смятаме, че няма никакви трайни увреждания. Докторите казват, че се възстановява много бързо и тъй като е в „Хопкинс“, Кати може да я вижда всеки ден — каза Райън с далеч по-убедителен тон, отколкото вътрешно чувстваше нещата. Сега Сали беше друга. Краката й все още не бяха напълно зараснали, но най-лошото от всичко бе, че тичащото момиченце сега представляваше тъжна гледка. Научила бе урок, който Райън се беше надявал да отлага поне още десет години — че светът е опасно място дори и ако имаш майка и баща, които да се грижат за теб. Тежък урок за дете, но още по-тежък за родителите. „Но тя е жива — помисли си Джек, без да осъзнава израза на лицето си. — С време и любов човек оздравява от всичко, неизбежна е само смъртта.“ Лекарите и сестрите в „Хопкинс“ се грижеха за нея като за свое дете. Това беше осезаемото предимство един от членовете на семейството да е лекар.