Два от предполагаемите лагери на АОЪ се намираха на четиридесет мили от един от постовете на ИРА. „По-малко от един час път — помисли си Джек. — Ако знаеха само.“ Той би се съгласил да подскажат на ИРА и те да унищожат АОЪ, както очевидно им се искаше. Имаше някои признаци за това, че англичаните замислят подобни неща. Райън се запита какво ли мисли мистър Оуенс по този въпрос и заключи, че вероятно не знае нищо. Изненада се от мисълта, че разполага с информация, която опитни играчи вероятно нямаха. Отново се върна към снимките.

На една от тях, направена седмица след като Милър беше забелязан в Бенгази, се виждаше лека кола — приличаше на „Тойота Ландкрузър“ — на около миля от 11-5-18, като се отдалечаваше от него. Райън се зачуди къде ли отива. Записа си датата и часа в дъното на снимката и ги провери в справочната таблица в предната част на папката. Десет минути по-късно откри същата кола, снимана на следващия ден в 11-5-09, лагер на ИРА, на четиридесет мили от 11-5-18.

Джек си казваше, че не трябва да се вълнува прекалено силно. 11-5-18 може би принадлежи на западногерманската фракция „Червена армия“, на италианските възродили се „Червени бригади“ или па много други организации, с които ИРА си взаимодействаше. Въпреки всичко той си записа някои неща. Това си бяха данни, които си струваше да провери.

След това разгледа графиката за населеността на лагера. На нея се виждаха няколко заети помещения през нощта и съдържаше сведения отпреди повече от две години. Сравни ги със списък от известни акции на ИРА и отначало не откри нищо. Дните, в които броят на заетите помещения нарастваше, не съвпадаха с известните акции на организацията…Но видя, че има някакъв шаблон.

„Какво е то?“ — запита се Джек. На всеки три месеца населеността нарастваше с едно помещение. Независимо от броя на хората в лагера броят на използваните помещения нарастваше с едно за период от три дни. Райън изруга, когато видя, че тази зависимост не беше постоянна. Два пъти през тези две години заетостта не се беше променила. — „И какво ли означава това?“

— Намираш се в лабиринт с преплетени проходи, които си приличат до един — мърмореше си Джек. Това беше реплика от една от компютърните му игри. Разпознаването на поведенчески шаблони не беше от силните му страни. Джек напусна стаята, за да си вземе кутия кола, но всъщност желаеше да прочисти главата си. Върна се след пет минути.

Извади графиките за заетостта на трите „неизвестни“ лагера, за да сравни съответните нива на активност. Необходимо му беше да направи ксерокопия на графиките, но ЦРУ имаше строги разпоредби за използването на копирните машини. Снимането щеше да отнеме време, което той не можеше да си позволи да загуби. В другите два лагера не се виждаха никакви характерни щампи на заетостта, докато лагер 18, изглежда, имаше такива. Прекара един час, зает с тези неща. Към края беше запаметил трите графики. Трябваше да спре. Райън пъхна графиките на местата им и се върна към снимките.

Видя, че на една от снимките на лагер 11-5-20 се виждаше момиче. Или някой, който имаше бански костюм от две части. Джек гледа изображението в продължение па две секунди, а след това обърна снимката с отвращение. Правеше се на воайор, опитващ се да разгледа фигурата на някой, който може би е терорист. В лагери 05 и 18 нямаше подобни отвличащи вниманието неща и той се замисли върху значението на този факт, но се досети, че само един спътник осигуряваше дневни снимки с хора на тях. Райън реши да прерови библиотеката в академията за книги по космическа механика. Реши, че е необходимо да знае колко пъти денем преминава един спътник над определена точка.

— Доникъде не стигаш — каза на глас той.

— Както всички останали — обади се Марти Кантор. Райън се извърна.

— Как влезе тук? — попита Джек.

— Мога да кажа едно, Джек. Когато искаш, ти наистина се концентрираш. Стоя тук от пет минути. — Кантор се усмихна.

— Харесва ми енергията ти, но ако искаш мнението ми, знай, че се напъваш малко повече от необходимото.

— Ще оцелея.

— Ти го казваш — отговори със съмнение в гласа Кантор.

— Харесва ли ти нашият фотоалбум?

— Хората, които правят това на пълно работно време, сигурно откачат.

— Някои откачат — съгласи се Кантор.

— Мисля, че имам нещо, което си струва да се провери — каза Джек и обясни подозренията си относно лагер 18.

— Не е лошо. Между другото, 20 може би е лагер на „Пряко действие“, френската група, която се проявява напоследък. Френските разузнавателни служби смятат, че са по следите им.

— О, това може би обяснява една от снимките. — Райън обърна на съответната страница.

— Слава богу, че Иван не знае на какво е способна тази птица — кимна Кантор. — От тези снимки може и да успеем да идентифицираме хората.

— Как? — попита Джек. — Не се различава лицето й.

— Можеш приблизително да определиш дължината на косата й. Можеш и да определиш размера на циците й. — Кантор се ухили до уши.

— Какво?

— Момчетата от отдела за тълкуване на снимките са…е, работят с много технически подробности. За да може да се вижда цепката между гърдите й на тази снимка, момичето трябва да има бюст от големите размери — или поне така ми казаха веднъж. Не се шегувам, Джек. Един даже разработи и математическа формула, защото може да се определи самоличността на хората, ако се изгради комбинация от фактори като цвят и дължина на косата и големина на бюста. В „Пряко действие“ има много жени. На френските ни колеги това може да се стори интересно. „Ако желаят да се сработим“ — помисли си той.

— Какво ще кажеш за лагер 18?

— Не зная. Никога не сме се опитвали да установим чий е. Но тая история с колата може да е в разрез с идеята ти.

— Не забравяй, че АОЪ са проникнали в ИРА — каза Джек.

— Ти още ли си на тази вълна? Добре, това трябва да бъде разгледано — съгласи се Кантор. — Ами какво ще кажеш за онези шаблони, за които говореше?

— Все още нямам нищо, върху което да привлека вниманието ти — призна си Джек.

— Дай да разгледаме графиката.

Джек я извади и разгъна от края на папката.

— На всяко тримесечие или през повечето населеността му се повишава.

За момент Кантор се намръщи пред графиката. След това разгледа фотографиите. Имаха дневна снимка, на която се виждаше нещо само от този ден. Във всеки от лагерите имаше място, приличащо на стрелбище. На снимката, която Кантор избра, се виждаха трима мъже, застанали до него.

— Може би си попаднал на нещо, Джек.

— Какво? — Райън беше гледал снимката, но без да открие нищо.

— Каква е отличителната черта на АОЪ?

— Техният професионализъм — отговори Райън.

— В последния ти доклад се казва, че са организирани като военни в по-голяма степен, отколкото някои от другите, нали помниш? Доколкото знаем, всеки един от тях е опитен с огнестрелните оръжия.

— Е?

— Помисли! — сопна му се Кантор. Райън го погледна с неразбиращи очи. — Може би периодични опреснителни тренировки по стрелба.

— О, за това не бях мислил. Как така никой досега не…

— Знаеш ли колко снимки минават оттук? Не мога да кажа с точност, но спокойно приеми, че броят е много голям, хиляди бройки месечно. Представи си, че са необходими минимално пет минути, за да изследваш всяка от тях. Ние най-вече се интересуваме от руснаците — ракетни силози, заводи, движения на войските, танкове и какво ли не още. Точно там изпращаме повечето от аналитиците си, а те не могат да смогват на всичко, което идва. Хората, които се занимават с неща като твоето, са техници, а не аналитици. — Кантор замълча. — Лагер 18 изглежда достатъчно интересен, за да се опитаме да намерим начин да видим кой живее там. Не е лошо.

— Той е нарушил разпоредбите за сигурността — каза вместо поздрав Кевин О’Донъл. Каза го достатъчно тихо, за да не може да го чуе никой в шумната кръчма.

— Вероятно това си струва — отговори Кули. — Искам инструкции.