— Не е лошо — замислено каза Кантор.

— Да. Значи е трябвало да вербува хора от ИРА. Те трябва да са донесли и някои от нещата си. Обзалагам се, че първите му операции са включвали неща, които ИРА вече е обсъждала и отхвърлила по една или друга причина. Затова англичаните са смятали, че те са част от ИРА, Марти.

— Ти каза, че не си открил нищо важно — каза Кантор. — Струва ми се, че си направил доста обстоен анализ.

— Може би. Просто подредих по нов начин всички стари данни. Няма нищо ново и освен това все още не съм си отговорил на един основен въпрос. Не зная какво наистина целят. — Райън прелисти страниците. В гласа му ясно се долавяше разочарование. Не беше свикнал на неуспехи. — Все още не знаем откъде идват тези копелета. Замислят нещо, но да ме вземат дяволите, ако знам какво е то.

— Американски връзки?

— Никакви или поне не знаем за такива. Това донякъде ме успокоява. Няма улики за контакти с американски организации, а и те знаят много добре, че трябва да избягват такива контакти. О’Донъл е твърде хитър, за да си играе със старите партньори на ИРА.

— Но вербуването му… — възрази Кантор. Джек го прекъсна:

— Искам да кажа, тук. Като шеф на вътрешната сигурност той е знаел кой какъв е в Белфаст и Лондондери. Но американските връзки с ИРА минават през „Шин Фейн“ — политическото крило на ИРА. Трябва да е луд, за да им се довери. Не забравяй, че е направил всичко възможно, за да преструктурира политическите пристрастия в ИРА, и се е провалил.

— Добре. Разбирам какво имаш предвид. Предполагаш, че има връзки с други групи?

Райън поклати глава.

— Няма сведения за такива. Но не съм сигурен дали нямат контакти с някоя европейска група. О’Донъл е умна глава. Идването му тук означава, че ще възникнат много усложнения…е, не ме харесва, това го разбирам. Добрата новина е, че ФБР са прави. Имаме си работа с професионалисти. Аз не съм политически значима цел. Преследването ми няма никаква политическа стойност, а те са политици — с увереност отбеляза Джек. — Слава богу!

— Ти знаеше ли, че ИРА — е, „Шин Фейн“ — праща своя делегация тук вдругиден?

— За какво?

— Това, което се случи в Лондон, им нанесе щети както в Бостън, така и в Ню Йорк. Отрекли са участието си над сто пъти и пращат хора тук, за да разкажат това лично на местните ирландски общности.

— О, глупости! — изръмжа Райън. — Защо пускат тези копелета в шибаната ни страна?

— Не е толкова лесно да бъдат спрени. Хората, които идват, не фигурират в списъка на търсените. Били са тук и преди. На практика те са чисти. Джек, ние живеем в свободна демократична страна. Не забравяй какво каза Оливър Уендъл Холмс*: „Конституцията е написана за хора с фундаментално различаващи се възгледи“ или нещо подобно, т.е, всеки има свобода на словото.

[* Оливър Уендъл Холмс (1841–1935) — американски юрист, известен с либералните си присъди. — Б.пр.]

Райън трябваше да се усмихне. Често възприемаха хората на ЦРУ като фашисти, заплашващи свободата на Америка, като корумпирани и некомпетентни интриганти, кръстоска между мафията и братя Маркс*. Всъщност според Райън те бяха политически умерени — повече от самия него. Но ако някога истината излезеше наяве, пресата щеше да помисли, че това са злостни подвеждания. Дори и за него всичко изглеждаше много странно.

[* Американско трио комедианти. — Б.пр.]

— Надявам се, че някой ще ги наглежда — отбеляза Джек.

— ФБР ще разпрати свои хора по всички барове. Те ще пият своя „Джон Джеймсън“*, ще пеят „Човекът зад оградата“ и ще следят всичко. Бюрото го бива за това. Те почти спряха изпращането на оръжия. Разчу се — трябва да има половин дузина души, които са в затвора за изпращане на оръжия и експлозиви в Ирландия.

[* Марка ирландско уиски. — Б.пр.]

— Чудесно. Значи сега лошите използват автомати „Калашников“ или „Армалит“, направени в Сингапур.

— Което — каза Кантор — вече не е наша грижа.

— Е, това е всичко, което успях да измисля, Марти. Ако не разполагате е други данни, не мога да направя за вас повече. — Джек тръсна доклада в скута на Кантор.

— Ще го прочета и ще ти се обадя. Сега отново ще преподаваш история, а?

— Да. — Райън се изправи и взе палтото си от облегалката на стола. Спря се. — Ами ако се разчуе за тези типове?

— Това е единственото място, където можеш да намериш подобна информация, Джек…

— Зная. Искам да разбера как е устроено това управление, как координирате работата на различните отдели?

— Имаме контролни наблюдаващи групи и компютри — отговори Кантор. „Е, системата не винаги работи“

— Ако се чуе нещо ново…

— Веднага идва при нас — каза Кантор. — Тук и във ФБР. Ако възникнат някакви подозрения във връзка с тези хора, ще те предупредим още в същия ден.

— Добре. — Преди да излезе в коридора, Райън провери дали пропускът му е закрепен така, че да се вижда. — Благодаря ти. И моля те, предай благодарностите ми на адмирала. Не бяхте длъжни да правите това. Не бих се чувствал така добре, ако някой друг ми разкажеше всичко, което видях със собствените си очи. Задължен съм ви.

— Няма да те оставим на мира — обеща му Кантор.

Райън кимна и излезе. Наистина нямаше да го оставят на мира. Отново щяха му направят предложение и той отново щеше да откаже, разбира се, с голямо нежелание. Положи огромни усилия да бъде мек и учтив с Кантор. Всъщност смяташе, че докладът му от шестдесет страници доста добре систематизираше данните им за АОЪ. Това ги правеше квит. В действителност не смяташе, че е длъжник на някого.

Доктор Каролайн Мюлер Райън водеше много програмиран живот. Това й харесваше. В хирургическата зала винаги работеше с един и същи екип от лекари, сестри и санитари. Те познаваха добре навиците й — как оперира, как трябва да бъдат подредени инструментите. Повечето хирурзи бяха особени, а очните специалисти бяха изключително придирчиви. Нейният екип уважаваше това, защото тя беше най-добрият практикуващ хирург сред колегите на нейна възраст, а и повечето имаха слабост към нея. Рядко изпадаше в лошо настроение и се разбираше добре е всички сестри — нещо, което лекарите жени трудно постигаха. Сега имаше проблеми, защото беше бременна. Това я ограничаваше, не трябваше да се подлага на въздействието на някои химикали в операционната. Растящият корем й пречеше, когато трябваше да застане пред операционната маса — всъщност обикновено очните хирурзи седят, но и това не променяше нещата. Кати Райън трябваше да протяга малко повече ръка и постоянно се шегуваше с това.

Всичките тези неща се отразяваха и на личния й живот. Караше поршето си с абсолютна точност, винаги сменяше скоростите при най-подходящите обороти на двигателя, като вземаше завоите по такава постоянна траектория, на каквато са способни шофьорите от „Формула-1“. Кати правеше всичко по един и същи начин и при нея това не беше въпрос на навик, а признак на съвършенство. По същия начин свиреше и на пианото. Сиси Джексън, по професия музикант и преподавател по пиано, казваше, че Кати свири идеално, но не влага душа. Кати възприемаше това като комплимент. Хирурзите не слагат автографи на творбите си, те ги правят така, както трябва. Всеки път.

Именно затова в момента се дразнеше от живота си. Съпътстваше я едно постоянно притеснение. Всеки ден трябваше да тръгва за работа по различен път — всъщност това беше по-скоро предизвикателство, защото не обичаше да нарушава дневния си график. Времето, необходимо й за отиване и връщане от работа, никога не надвишаваше петдесет и седем минути и не беше по-малко от четиридесет и девет (освен в празничните дни, когато правилата за движение бяха по-различни). Винаги вземаше Сали точно в пет без петнадесет. Карането по нови маршрути в Балтимор заплашваше да промени тази част от живота й, но не съществуваха много проблеми по пътищата, които едно порше 911 не може да разреши.

През този ден маршрутът й минаваше по щатско шосе 3, а след това пресичаше един второстепенен път. Оттам излизаше на шосето за Ричи, на шест мили от детската градина „Джайънт степс“. Мина на светофара точно навреме и зави на втора скорост, рязко подаде газ, превключи на трета, а после на четвърта. През звукоизолацията ръмженето на шестцилиндровия двигател достигаше до нея като котешко мъркане. Кати Райън обичаше колата си. Не беше карала друга кола, преди да се омъжи. За нещастие комбито беше удобно за пазаруване и за семейни излети и тя се чудеше какво ли ще прави, когато се роди второто дете. Въздъхна и си помисли, че тогава ще възникнат проблеми. Или може би най-после ще убеди Джек да наеме гледачка. В това отношение съпругът й възприемаше възгледите на работническата класа. Беше се противопоставил на идеята да наемат гледачка на непълно работно време, която да се грижи и за къщата — според Кати това беше още по-шантаво, защото знаеше, че той е малко немарлив и рядко слагаше дрехите си на закачалка. Наеха жена за чистене и нещата малко се промениха. Когато тя трябваше да идва, Джек се суетеше из къщата и събираше разни неща, за да не си помисли жената, че семейство Райън са разпилени хора. Беше толкова забавен. „Да — помисли си тя. — Ще си вземем гледачка. В крал на краищата сега Джек е рицар.“ Кати се усмихна на колите. Не беше много трудно човек да го подбутва по правилния път. Лесно можеше да бъде манипулиран. Тя смени лентата, по която се движеше, и се стрелна на трета покрай един боклукчийски камион. Е, с поршето беше по-лесно.