Извърна поглед от цветния телевизор „Сони“, погледна през прозореца е армирано стъкло към тъмното море. Видя сигналните светлини на ферибот, превозващ коли от Хавър. Гледката винаги беше чудесна. Дори и в ограничената видимост на океанската буря човек можеше да се наслаждава на първичната сила на природата, като гледа как вълните удряха канарата. Чистият въздух сега му позволяваше да вижда до очертания от звездите хоризонт и той забеляза друг кораб — търговски, отправил се на изток към неизвестно пристанище. О’Донъл се радваше, че тази разкошна къща, разположена на носа, беше принадлежала на английски лорд. Радваше се най-вече, че я беше купил, използвайки името на фалшива корпорация. Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси. Това общество, а и всички общества по принцип бяха така уязвими, ако човек разполага с подходящите средства…и компетентен шивач. Хората бяха толкова плитки. Липсваше им политическа будност. „Човек трябва да знае кои са враговете му“ — казваше си О’Донъл поне по десет пъти дневно. И не можеше да бъде търпяно либералното „демократично“ общество. Враговете са хора, с които човек трябва да се разправя, да им прави компромиси, да ги цивилизова и приобщи в лоното си, да ги направи свои сътрудници.
„Глупци, самоунищожаващи се глупци, спечелили собственото си унищожение“
Един ден всички те ще изчезнат точно както оня кораб изчезна зад хоризонта. Историята беше наука, необратим процес. О’Донъл бе сигурен в това.
Обърна се, за да погледа огъня в широката каменна камина. Над нея е имало глави от елени, ловна пушка — може би любимата на лорда, закупена от „Пърдис“* — и една или две картини. О’Донъл беше сигурен, че са били картини с коне. Трябваше да бъдат картини с коне. Провинциалният джентълмен, построил тази къща, мислеше О’Донъл, непременно е бил човек, получил всичко наготово. Никаква идеология не би могла да влезе в празната му и негодна за нищо глава. Лордът е седял в стол, подобен на този, пиел е малцово уиски и е зяпал в огъня, докато е обсъждал дневния лов с някой от съседите си и е планирал утрешния, а любимото куче е лежало в краката му. „Пак ли ще ходим за птици или за лисици, Бърти? Не сме ходили на хубав лов за лисици цяла седмица. Време е да го направим отново, не мислиш ли?“ Или нещо подобно. Сигурен беше. О’Донъл се чудеше дали сезонът е влияел на лова, или лордът просто е правел това, което най-много е подхождало на настроението му. Сегашният собственик на къщата никога не ходеше на лов за животни. Каква беше ползата да убиваш нещо, което не може да навреди на теб или на твоята кауза, нещо, което нямаше своя идеология? Освен това така правеха англичаните. Така правеха все още и местните богаташи. Той не ходеше на лов и за местни богаташи ирландци. Те не заслужаваха презрението му, още по-малко си струваше да действа. Все още не. „Човек не мрази дърветата — каза си той. — Човек не им обръща внимание дотогава, докато не се наложи да ги отсече.“ Обърна се към телевизора.
[* Магазин, който е символ на високо социално положение. — Б.пр.]
Видя Райън, който все още беше на екрана и разговаряше приятелски с идиотите от пресата. Проклет герой. „Защо си навря носа там, където нямаш работа?“ О’Донъл реши, че е просто рефлекс. „Проклет глупак. Пъхаш си гагата, където не трябва. Дори не знаеш какво става, нали? Никой от вас не знае.“
Американци. Глупаците от ИРА все още обичат да говорят с такива като вас, лъжат ви и се преструват, че представят Ирландия. Какво разбирате вие, янки? „О, но ние не можем да си позволим да обидим американците“ — все още казваха хората от ИРА. Проклетите американци с парите и арогантността си, с идеите си за добро и лошо, е инфантилното си виждане за съдбата на Ирландия. Като деца, облечени за първо причастие. Така чисти. Така наивни. Така излишни с малкото пари, които се процеждаха насам — въпреки оплакванията на англичаните заради всичките помощи за Северна Ирландия О’Донъл знаеше, че ИРА не е получила и един милион долара от Америка през последните три години. Всичко, което американците знаеха за Ирландия, беше от няколко филма, няколко наполовина забравени песни за Деня на свети Патрик* и някоя бутилка уиски. Какво знаеха те за живота в Ълстър, за империалистическата тирания, за това, че все още цяла Ирландия беше поробена от гниещата Британска империя, която, от своя страна беше под робството на американската? Какво знаеха те? „Но ние не трябва да обиждаме американците.“ Лидерът на АОЪ привърши бирата си и постави чашата на края на масата.
[* Ирландският национален празник. — Б.пр.]
За каузата не беше необходимо много. Една ясна идеологическа цел. Няколко добри мъже. Приятели, такива, каквито са необходими, с достъп до необходимите средства. Това беше всичко. Защо да усложнява нещата е проклетите американци? И легално политическо крило, „Шин Фейн“, което избира хора за парламента — що за глупост! Те чакаха и се надяваха британските империалисти да ги приобщят към себе си. Ценни политически мишени биваха обявявани за забранени. И хората се чудят защо ИРА не стига доникъде. Идеологията им беше фалирала и в „бригадата“ си имаха твърде много хора. Когато англичаните хванеха някои от тях, част от заловените ставаха доносници и предаваха другарите си. Ангажираността, необходима за този вид работа, изискваше неколцина елитни личности. О’Донъл ги имаше. „И човек трябва да има необходимия план“ — каза си той с тънка усмивка. О’Донъл го имаше. Оня, Райън, не беше променил нищо, припомни си той.
— Копеле такова! Доволен е от себе си, нали?
О’Донъл се обърна, за да види предложената му нова бутилка „Гинес“. Пое я и напълни чашата си.
— Шон трябваше да наблюдава гърба си и сега този проклет герой щеше да бъде труп. „А мисията щеше да е успешна. По дяволите!“
— Все още можем да направим нещо по този въпрос, сър.
О’Донъл поклати глава:
— Ние не прахосваме енергията си за незначителни неща. ИРА го прави вече десет години и виж докъде стигна.
— Ами ако той е от ЦРУ? Ако при нас е проникнал техен шпионин и той беше там…
— Не бъди глупав — сепна се О’Донъл. — Ако знаеха нещо, всички ченгета в Лондон щяха да бъдат облечени в цивилни дрехи и да ни чакат. „И аз щях да зная за това“ — помисли си той. Само още един член на организацията знаеше за източника му на сведения и той беше в Лондон.
— Въпрос на късмет. За тях добър, за нас лош. Просто късмет. Ние имахме късмет при твоя случай, нали, Майкъл? — Като всеки ирландец той също вярваше в късмета. Идеологията никога нямаше да промени това.
По-младият събеседник се замисли за единадесетте си години в килиите с тежък режим в затвора в Лонг Кеш и замълча. О’Донъл вдигна рамене, когато програмата е новините смени картината. Късмет. Това беше всичко. Някакъв янки с пари и твърде дълъг нос беше извадил голям късмет. Всяко друго случайно събитие, като спукана гума, дефектна батерия на радиотелефона или пък внезапна буря, също можеше да провали операцията. А предимството му над другата страна беше, че е необходимо те да имат късмет през цялото време. О’Донъл се нуждаеше от късмет само веднъж. Обмисли видяното от телевизията и реши, че Райън не си струва труда.
„Не бива да обиждаме американците — помисли той и се изненада. — Защо? Нали и те са врагове? Патрик, момчето ми, сега разсъждаваш като ония идиоти в ИРА. Търпението е най-важното качество на истинския революционер. Човек трябва да издебне удобния момент и тогава да нанесе решителния удар.“
Чакаше следващите пратки информация.
Книжарницата за редки книги се намираше в Бърлингтънския безистен — едновековна уличка с магазинчета встрани от най-модната част на „Пикадили“. Тя беше свряна между един от лондонските шивачи, който работеше само по поръчка — шиеше за туристите, които използваха аркадата, за да се спасят от капризите на времето, — и един бижутер. Книжарницата бе пропита с онази особена миризма, привличаща библиофилите така, както ароматът на нектар привлича пчелата — застоялия мирис на прашна суха хартия и кожени подвързии. Собственикът продавач беше удивително млад мъж, облечен в костюм с прашни рамена. Започваше всеки ден, прокарвайки бърсалка с пера по рафтовете, защото книгите винаги бълваха нови количества прах. Това беше започнало да му харесва. Магазинът притежаваше атмосфера, която собственикът обичаше. В него се въртеше малък, но доходен бизнес. Оборотът му зависеше не толкова от туристите, колкото от известен брой дискретни редовни клиенти от висшата класа на лондонското общество. Собственикът, мистър Денис Кули, пътуваше много. Често летеше със самолет по спешност, за да участва в разпродажбата на библиотеката на починал джентълмен, и тогава оставяше книжарницата на грижите на една млада дама, която щеше да изглежда доста привлекателна, ако се грижеше малко повече за себе си. Днес Беатрис не беше на работа.
