В основата на стълбата чакаха посланикът и служители на Държавния департамент. От самолета охраната правеше последни проверки през прозорците. Накрая негово височество се появи през вратата, придружен от младата си съпруга, махна с ръка на далечните наблюдатели и гъвкаво слезе по стълбата, въпреки че краката му бяха се схванали от полета. Долу офицери от двете държави отдадоха чест, а служителката от протоколната служба към Държавния департамент направи реверанс. Това щеше да й спечели укорите на арбитъра по маниерите в сутрешното издание на „Вашингтон пост“. Шестгодишната внучка на командира на военната база поднесе на нейно височество букет от дванадесет жълти рози. Бляскаха фотосветкавици и двете кралски особи покорно се усмихваха на фотоапаратите и без да бързат, намираха да кажат по нещо приятно на всички, които ги посрещаха. Принцът се пошегува с офицер от военноморските сили, който някога беше негов командир, а принцесата се възмути от потискащото, мокро време, което се беше запазило до вечерта. Съпругата на посланика изтъкна, че тук климатът е такъв и затова някога Вашингтон е бил считан за рисково място. Маларийните комари отдавна бяха изчезнали, но климатът не се беше променил много. За щастие всеки разполагаше с климатични инсталации. Репортерите отразиха цвета, стила и кройката на дрехите на принцесата, особено „дръзката“ й нова шапка. Тя позираше като професионален модел, докато съпругът й изглеждаше небрежен като тексаски каубой, колкото и неуместно да изглеждаше това, пъхнал едната си ръка в джоба, със спокойна усмивка на лицето си. Американците, които никога досега не се бяха запознавали с двамата, установиха, че той е чудесен веселяк и, разбира се, всички присъстващи мъже, а и целият западен свят отдавна бяха влюбени в принцесата.

Хората от охраната не забелязваха нищо от това. Всички те стояха с гръб към сцената, очите им разглеждаха тълпата, едни и същи сериозни изражения бяха отпечатани по лицата им, но всеки от тях независимо от различната степен на напрегнатост мислеше: „Моля те, Господи, не докато аз съм дежурен!“ Всички имаха радиослушалки, от които постоянно получаваха информация, която мозъците им следяха, докато очите им постоянно бяха заети.

Накрая отидоха до ролсройса на посолството и процесията се оформи. Базата „Андрюс“ имаше няколко портала и само преди час беше решено от кой ще излязат. Маршрутът до града представляваше едно задръстване от обозначени и необозначени коли. Още два ролсройса от същия модел и в същия цвят бяха разпратени в процесията и всеки от тях имаше свои съпровождащи автомобили. Над тях летеше хеликоптер. Ако някой си беше направил труда да преброи наличното огнестрелно оръжие, щеше да види, че са над сто дула. Придвижването беше така планирано, че да позволи бързо преминаване през Вашингтон и двадесет и пет минути по-късно процесията стигна в посолството на Великобритания. Няколко минути по-късно техни височества се намираха в сградата и охраната им беше поета от други. Местните хора от охраната се разпръснаха по домовете или участъците си, но десетина мъже и жени останаха около сградата. Повечето от тях седяха в колите и микробусите си, а няколко униформени полицаи обикаляха наоколо.

— Америка — каза О’Донъл. — Страната на възможностите. — Новините по телевизията започваха в единадесет часа и включиха запис от пристигането.

— Какво мислиш, че правят сега? — попита Милър.

— Предполагам, че се борят с умората от смяната на часовите пояси — отбеляза шефът му. — Наспиват се добре. Така. Готови ли са всички тук?

— Да. Къщата е подготвена за утре. Алекс и хората му са на линия и аз прегледах промените по плана.

— И те ли са от Алекс?

— Да, но ако чуя още един съвет от това надуто копеле…

— Той е един от нашите братя революционери — усмихнат отбеляза О’Донъл. — Но зная какво имаш предвид.

— Къде е Майк?

— Белфаст. Той ще поеме втората фаза.

— Всичко ли е определено?

— Да. И двамата бригадни командири, и целия армейски съвет. Би трябвало да успеем да очистим всички…

О’Донъл най-после разкри плана докрай. Агентите на Маккени или работеха в близост с всички старши лица от ИРА, или познаваха хората, които работеха с тях. По заповед на О’Донъл те щяха да избият всички, като напълно премахнат военното ръководство на ИРА. Нямаше да остане никой да ръководи организацията…освен един човек, чиято мисия шедьовър щеше да му възвърне уважението на редовите бойци на ИРА. Със заложниците си щеше да освободи всички свои „хора зад оградата“ дори ако това означава да изпраща по пощата до Бъкингамския дворец принца на парченца по един кубически сантиметър. О’Донъл беше сигурен в това. Въпреки всичките храбри думи в Уайтхол, бяха минали векове, откакто някой от кралете на Англия е заставал пред лицето на смъртта, а идеята за мъченичеството подхождаше повече на революционери, отколкото на властниците. Общественото мнение щеше да се погрижи за това. Те трябваше да преговарят за спасяването на живота на наследника на трона. Предвиждаше се тази акция да съживи движението и Кевин Джоузеф О’Донъл щеше да поведе революцията, родена от храбростта и кръвта…

— Смяна на часовите, а, Джек? — отбеляза Марти. Той също беше опаковал нещата си. Офицер от охраната щеше да провери кашона, преди той да си тръгне.

— Как се чувстваш?

— По-добре, но човек се уморява да гледа телевизия през деня.

— Вземаш ли всичките си хапчета? — попита Райън.

— Обещавам, че никога вече няма да ги забравя, мамо — беше отговорът.

— Виждам, че за приятелите ни няма нищо ново.

— Да. Прибрали са се в онази черна дупка, в която живеят. ФБР се тревожи, че те може да са тук, разбира се, но досега не е имало и намек за такова нещо. Разбира се, винаги, когато човек е спокоен по отношение на тези копелета, го ухапват по задника. И все пак единствената организация, която не е в повишена бойна готовност, може би е „Делта Форс“*. Всички военни части са в готовност. Ако се появят и покажат носа си на някого, целият свят ще се стовари върху тях. Във Виетнам казвахме: „Повикайте целия свят“ — изръмжа Кантор. — Ще бъда в службата в понеделник и вторник. Все още не трябва да ми казваш сбогом. Приятно прекарване на почивните дни.

[* Елитна десантна част за специални операции на Военновъздушните сили на САЩ. — Б.пр.]

— На теб също. — Райън излезе от стаята. На врата си и върху сакото имаше нов пропуск. Навън беше горещо, а неговият фолксваген нямаше климатична инсталация. Пътуването до дома му по шосе 50 беше допълнително затруднено от всичките коли, тръгнали за Оушън сити или някъде другаде, за да прекарат там почивните дни, само да се измъкнат от жегата, която от две седмици насам покриваше околността като проклятие. Джек си помисли, че ги очаква изненада. Прогнозата беше навлизане на студен въздушен фронт.

— Тук е полицейският участък на Хауърд каунти — каза сержантът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Това е номер 911, така ли? — Гласът беше мъжки.

— Да, сър. Какъв е проблемът?

— Хей, ъъ, жена ми казва, че не трябва да се забърквам, нали знаете, но…

— Кажете ми името и телефонния си номер, моля.

— В никакъв случай. Вижте какво, тази къща малко по-надолу по улицата. Има хора с автомати, разбирате ли? Автомати!

— Повторете това. — Очите на сержанта се присвиха.

— Автомати. Няма майтап. Видях картечница М-60, като армейските — пали знаете, 30-ти калибър, патроните идват от лента, доста тежко парче, истинска шибана картечница. Видях и други неща.

— Къде?

Гласът заговори бързо:

— Номер единадесет-шестнадесет, улицата е „Грийн котидж лейн“. Има може би…искам да кажа, че видях четирима мъже. Един чернокож и трима бели. Разтоварваха автоматите от един микробус. Беше три сутринта. Станах, за да се изпикая, и погледнах през прозореца на банята, нали се сещате? Вратата на гаража беше отворена, лампата светеше и когато подадоха картечницата, тя беше точно под лампата и можах да позная, че е М-60. Носех такава в армията, сещате ли се? Както и да е, човече. Ако искате да направите нещо по този въпрос, моля. — Чу се щракане. Сержантът веднага повика капитана.