Райън поклати глава.

— Адска история, пали? Но повечето истински лоши типове са като него, нали?

— Запознат ли сте с тероризма? — попита Ашли.

— Просто съм чел някои неща — бързо отговори Райън.

„Сбърка. Джек. Прикрий грешката си.“

— Уилсън каза, че АОЪ са маоисти.

— Вярно с — потвърди Тейлър.

— Това наистина е шантава работа. По дяволите, дори китайците вече не са маоисти. Или поне не бяха, когато проверих за последен път. О, ами какво става със семейството ми?

Ашли се засмя.

— Време беше да попитате, докторе. Не можехме да ги оставим в хотела, нали? Разпоредено е да бъдат настанени на много сигурно място.

— Не се тревожете за тях — съгласи се Оуенс. — Те са в пълна безопасност. Имате думата ми.

— И къде точно се намират? — настоя да узнае Райън.

— Боя се, че това е въпрос, който има връзка с безопасността им — отговори Ашли. Тримата полицаи си размениха развеселени погледи. Оуенс погледна часовника си и се обърна към останалите.

— Е — каза той, като изключи касетофона, — повече не бива да ви притесняваме един ден след операцията. Вероятно ще се върнем да проверим някои подробности. За момента приемете благодарностите на Скотланд Ярд за това, че свършихте нашата работа.

— Мистър Уилсън докога ще бъде тук?

— За неопределено време. АОЪ вероятно ще се разсърдят. — каза Оуенс. — И за пас ще бъде много неприятно, ако се опитат ла посегнат на живота ви и ви заварят незащитен. Не е сигурно, но човек трябва да внимава.

— Ще свикна с това — съгласи се Райън. „Страхотна мишена съм тук, нали? Един третокласник може да ме убие с клечки от захарно петле.“

— Представители на пресата искат да се срещнат с вас — каза Тейлър.

— Възхитен съм. — „Само това ми липсва“, помисли си Райън. — Можете ли да ги задържите за малко?

— Лесна работа — обясни Оуенс. — Здравословното ви състояние не позволява среща. Но трябва да свикнете с тази мисъл. Сега сте известна личност.

— По дяволите! — изгрухтя Райън. — Обичам да съм незабележим.

„В такъв случай да си беше седял зад дървото, задника! Виж в какво се забърка!“

— Не можете безкрайно да отказвате срещата е тях тихо каза Тейлър.

Джек изпусна дълга въздишка.

— Прав сте, разбира се. Но не днес. И утре е ден.

„Нека шумотевицата заглъхне малко“ — тъпо си помисли Райън.

— Човек не може винаги да бъде в сянка, доктор Райън — заяви Ашли, като се изправи. Останалите го последваха.

Полицаите и Ашли — Райън реши, че той е някакъв шпионин, разузнавач или контраразузнавач — се сбогуваха. Уилсън влезе в стаята, последван от Китиуейк.

— Измориха ли ви? — попита сестрата.

— Мисля, че ще оцелея — позволи си да се пошегува Райън. Китиуейк пъхна термометър в устата му, за да бъде сигурна.

Четиридесет минути след като полицаите си бяха тръгнали, Райън щастлив пишеше на компютъра си, като преглеждаше бележките си и приготвяше нов екземпляр. Често съпругата му го обвиняваше, че когато чете, а още по-лошо, когато питие, той не забелязва нищо дори и светът да загива. Това не беше съвсем вярно. С края на очите си Джек забеляза как Уилсън скочи и застана „мирно“, но продължи, докато не дописа абзаца. Когато вдигна поглед, видя, че новите му посетители са Нейно величество кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и съпругът й, Единбургският херцог. Първото свързано нещо, което премина през съзнанието му, беше една мислена ругатня, защото никой не го беше предупредил. Втората мисъл — че сигурно изглежда доста смешен с позейналата си уста.

— Добро утро, доктор Райън — поздрави с приятен глас кралицата. — Как си чувствате?

— Ъъ, много добре, благодаря, ъъ, Ваше величество, ъъ, седнете, моля.

Райън се опита да се изправи в леглото си, но му попречи остра болка в рамото. От друга страна, му напомни, че наближава времето за лекарствата.

— Не искаме да ви се натрапваме — каза тя. Но Райън почувства, че тя не желае да си тръгне. Трябваше му само секунда, за да реши какво да отговори.

— Ваше величество, посещение на държавен глава едва ли може да бъде определено като натрапване. Ще ви бъда особено благодарен за компанията.

Уилсън се засуети да донесе два стола и извинявайки се, излезе от стаята.

Кралицата беше облечена в костюм с цвят на праскова, с изящна простота на линията. Трябва да е отворил значителна празнина дори в нейния бюджет за дрехи. Херцогът беше в тъмносин костюм и едва сега Райън проумя защо жена му държи да си купи някои дрехи оттук.

— Доктор Райън — каза кралицата с официален тон, — от наше име и от името на хората си желаем да ви изкажем най-дълбока благодарност за това, което направихте вчера. Дължим ви много.

Райън поклати сериозно глава. Чудеше се колко ли ужасно изглежда.

— Що се отнася до мен, мадам, аз се радвам, че можах да помогна. Но истината е, че не съм направил чак толкова много. Всеки би направил същото. Просто съвсем случайно бях най-близо.

— От полицията казват друго — отбеляза херцогът. — А и след като самият аз отидох да разгледам мястото, съм склонен да се съглася с тях. Боя се, че сте герой независимо дали това ви харесва или не. — Джек си спомни, че този човек е бил професионален офицер от флотата — вероятно добър офицер. Изглеждаше такъв.

— Защо го направихте, доктор Райън? — попита кралицата.

Отблизо наблюдаваше лицето му.

Джек направи бързо предположение:

— Извинете, мадам, но ме питате защо рискувах или защо един американец от ирландски произход би поел този риск? — Джек все още подреждаше мислите си и ровеше из паметта си. „Защо го направи? Ще разбереш ли някога?“ Разбра, че не е сбъркал с въпроса си към кралицата, и бързо продължи:

— Ваше величество, аз не мога да обсъждам вашия проблем с Ирландия. Аз съм американски гражданин и страната ми си има достатъчно свои проблеми, за да е необходимо да се рови в чужди. Там, откъдето идвам, ние — американците от ирландски произход — живеем много добре. Сред нас има хора от всякакви професии — бизнес, политика, но все още типичният американец от ирландски произход е обикновен полицай или пожарникар. Една трета от кавалерията, която е спечелила битката за Запада, е била съставена от ирландци и все още има доста такива като мен в униформа — особено в морската пехота. Половината от служителите на ФБР живееха в моя стар квартал. Носеха имена като Тъли, Съливан, О’Конър и Мърфи. Баща ми прекара половината от живота си като офицер от полицията, а свещениците и монахините, които са ме възпитавали, бяха предимно ирландци. Разбирате ли какво искам да кажа, ваше величество? В Америка ние сме силите на закона, лепилото, което крепи обществото — и какво се получава в резултат на това? В наше време най-известните ирландци са маниаците, които поставят бомби в паркирани коли, или убийци, които избиват хора, за да направят някакво политическо изявление. Не харесвам това и зная, че баща ми също не би го харесал. Той прекара целия си трудов живот, хващайки такива животни от улицата и затваряйки ги в клетки, където им е мястото. Доста усилено сме работили, за да бъдем там, където се намираме сега, и е трудно да бъдем щастливи, ако ни смятат за родственици на терористите. — Джек се усмихна. — Мисля, че мога да разбера как се чувстват италианците, когато се заговори за мафията. Както и да е, аз не мога да кажа, че вчера всичко това премина като на парад през главата ми, но разбрах какво ставаше. Не можех просто да си стоя там като чучело и да допусна пред очите ми да бъде извършено убийство, без да направя нещо. Имах възможност и се възползвах от нея.

— Така значи. Как да ви възнаградим?

— Да ме възнаградите ли, мадам? — Райън поклати глава. — Много ви благодаря, но не е необходимо. Радвам се, че можах да помогна. Това е достатъчно.

— Не, доктор Райън, не е достатъчно. Едно от хубавите неща на това да бъдеш кралица е, че ти е позволено да оцениш една похвална постъпка и да я възнаградиш по подобаващ начин. Носителят на короната не може да бъде неблагодарен. — Очите й блестяха от някаква нейна шега. Райън установи, че е запленен от човечността на тази жена. Беше чел, че някои хора я смятат за не съвсем интелигентна. Вече знаеше, че са далеч от истината. Зад очите й се криеше пъргав ум, съчетан с живо остроумие. — Ето защо решихме, че ще ви бъде дадено званието Рицар-командор на Викторианския орден.