Оуенс плъзна колекция снимки на бюрото. Мъри ги разлисти.

— Дребно копеле, прилича на мишка, нали? Почти плешив. — Агентът на ФБР обмисли това за момент, а след това вдигна телефона и набра един номер. — Фред? Дан се обажда. Искаш ли да слезеш за малко в канцеларията ми?

Човекът пристигна след минута. Мъри не го представи като служител на ЦРУ, а и Оуенс не попита. Не беше необходимо. Беше предоставил по две копия на всяка снимка.

Фред, един от хората, „работещи по-навътре в коридора“, взе снимките и ги разгледа.

— Кой е този?

Оуенс обясни накратко и завърши с думите:

— Вероятно сега е извън страната.

— Е, ако се появи в някоя от мрежите ни, ще ви се обадим — обеща Фред и излезе.

— Знаеш ли какво са замислили? — попита Мъри Оуенс.

— Не. Обаче нещо става. ФБР и ЦРУ са създали смесена тактическа група, но те работят по неща от друга категория и все още не е необходимо да зная всичко.

— Вашите хора имаха ли пръст в нападението над „Пряко действие“?

— Не зная за какво говориш — отговори с набожен глас Мъри. „Откъде, по дяволите, научи това, Джими?“

— Така си и мислех — отговори Оуенс. „Проклети мерки за сигурност!“ — Дан, тук става въпрос за личната безопасност на…

Мъри вдигна ръце като човек, притиснат до стената.

— Зная, зная. И ти имаш право. Трябва да уведомим хората ви за това. Лично ще се обадя на директора.

Телефонът иззвъня. Беше за Оуенс.

— Да? — Командирът на Ц-13 слуша в продължение на минута, преди да затвори телефона. — Благодаря. Дан — въздъхна той, — сега оня определено е в континентална Европа. Използвал е кредитна карта, за да си купи билет за влак от Дюнкерк до Париж преди три часа.

— Накарахте ли французите да го приберат?

— Твърде късно е. Влакът е пристигнал преди двадесет минути. Сега е напълно изчезнал. Освен това нямаме за какво да го арестуваме, нали?

— И Уоткинс е бил предупреден.

— Освен ако това не е бил наистина грешен номер, в което се съмнявам, но опитай се да го докажеш в съд!

— Да. — Съдиите не признаваха никакви инстинкти освен своите.

— И не ми разправяй, че с тях не се излиза наглава! Плащат ми да правя точно това. — Оуенс погледна килима, а след това отново вдигна поглед. — Извини ме за това.

— А, нищо — махна с ръка Мъри. — И преди си имал лоши дни. Аз също. То е част от работата, която вършим. В подобни моменти двамата имаме нужда от бира. Хайде да слезем долу да те почерпя един хамбургер.

— Кога ще се обадиш на директора си?

— Сега там е обяд. Винаги има заседания около обяд. Ще изчакаме няколко часа.

Този ден Райън обядва с Кантор в кафенето на ЦРУ. Обстановката беше като във всяко друго правителствено здание в страната. Храната също не беше нещо особено. Райън реши да опита лазанята, но Марти си взе както обикновено плодова салата и торта. Според Джек това беше доста странна диета, защото видя как лапна една таблетка. Преглътна я с мляко.

— Язва ли, Марти?

— Какво те кара да казваш това?

— Не забравяй, че съм женен за доктор. Ти току-що взе таблетка „Тагамет“. Тя е за язва.

— Това място влияе след известно време — обясни Кантор. — Стомахът започна да ми прави номера миналата година и не се е оправил оттогава. В семейството ми всеки заболява от язва рано или късно. Предполагам, че става въпрос за лоши гени. Лекарството помага, но докторът казва, че се нуждая от по-безобидно обкръжение. — Това беше придружено от изсумтяване.

— Ти наистина работиш прекалено дълго — отбеляза Райън.

— Както и да е. Предложиха на жена ми преподавателско място в университета в Тексас — тя е математик. А за да направят нещата още по-приятни, ме канят в катедрата за политически науки. И заплатата е по-добра. Тук съм от дванадесет години — тихо каза той. — Дълго време.

— В такъв случай защо се чувстваш зле? Преподаването е велика работа. Обожавам го, а и ти ще бъдеш добър преподавател. Ще можеш да гледаш и силен отбор по футбол.

— Да. Е, жена ми вече е там, а аз ще замина след няколко седмици. Това място ще ми липсва.

— Ще ти мине. Представи си какво е да влизаш в някоя сграда без разрешение от компютър. И аз се махнах от първата си работа.

— Но тази е важна. — Кантор допи млякото си и погледна през масата. — Какво ще правиш?

— Питай ме, като се роди бебето. — Райън не желаеше да разисква този въпрос.

— ЦРУ има нужда от хора като теб, Джек. Ти усещаш нещата. Не мислиш и не действаш като бюрократ. Казваш каквото мислиш. Никой в тази сграда не го прави и затова адмиралът те харесва.

— Но аз не съм разговарял с него от…

— Той знае какво правиш — усмихна се Кантор.

— О — разбра Райън, — значи такава е работата.

— Точно така. Старецът наистина те иска, Джек. Ти все още не знаеш колко важна е онази снимка, на която се препъна, нали?

— Аз само ти я показах, Марти — възпротиви се Райън. — Ти си човекът, който направи връзката.

— Ти направи точно каквото трябваше, точно каквото трябва да прави един аналитик. В това нещо използва повече мозък, отколкото можеш да си представиш. Имаш дарба за този вид работа. Ако не можеш да го проумееш, то аз мога.

Кантор погледна към лазанята и изохка. Как е възможно някой да яде тази мазна отрова?

— След две години, считано от днес, ще бъдеш готов за моята работа.

— Нека минаваме мостовете един по един, Марти. — Прекратиха разговора.

Един час по-късно Райън седеше в канцеларията си. Кантор влезе.

— Още ли разговори за повишаване на самочувствието? — усмихна се Джек. „Време е за представителите на пресата…“

— Получихме снимката на един заподозрян член на АОЪ, направена само преди седмица. Дойде от Лондон преди два часа.

— Денис Кули. — Райън разгледа снимката и се засмя. — Изглежда като истински идиот. Какво става?

Кантор обясни.

— Англичаните не са имали късмет, но може би ние ще имаме. Погледни отново снимката и ми кажи нещо важно.

— Искаш да кажеш…той е загубил повечето от косата си. О! Можем да го разпознаем, ако се появи в някой от лагерите.

— Правилно. А шефът току-що издаде разрешение да видиш нещо. За лагер 18 е подготвена акция.

— Каква?

— Като онази, която наблюдава преди. Това още ли те притеснява?

— Не, не съвсем. — „Тревожи ме това, че не се тревожа — помисли си Райън. — Може би трябва да ме притеснява…“ — Не и когато става дума за тези типове. Кога?

— Не мога да ти кажа това, но е скоро.

— Тогава защо ми каза…хубав номер, Марти. Но не е много тънък. Толкова силно ли адмиралът иска да остана?

— Сам си прави изводи.

Един час по-късно експертът по снимките отново беше при тях. Друг спътник беше прелетял над лагера в 22:08 часа местно време. Инфрачервеното изображение показваше осем души, застанали на стрелбището. Ярки огнени пламъци отбелязваха две от фигурите. Стреляха нощем и сега бяха осем души.

— Какво стана? — попита О’Донъл. Той посрещна Кули на летището. Бяха разбрали, че Кули е избягал, по причината за бягството му трябваше да чака досега.

— В книжарницата ми имаше микрофон.

— Сигурен ли си? — попита О’Донъл.

Кули му я подаде. Жицата беше в джоба му в продължение на тридесет часа. О’Донъл спря тойотата, за да я разгледа.

— „Маркони“ правят тези за разузнаването. Много чувствителни са. Колко ли време е бил там?

Кули не можеше да си спомни да е позволил на някого да отиде сам в задната стаичка.

— Нямам представа.

О’Донъл включи на скорост и се отправи към пустинята. Мисли над този въпрос в продължение на минута. Нещо се беше объркало, но какво?

— Някога изпитвал ли си чувството, че те преследват?

— Никога.

— Добре ли провери всичко, Денис?

Кули се поколеба, преди да отговори, и О’Донъл реши, че това е отговорът му.

— Денис, някога нарушавал ли си принципите на нашата работа. Когато и да е?