— Ти си красива и аз много те обичам. Може и да не ти харесва. — Изненада се, като видя сълзи в очите й. Още повече се изненада от думите й:

— И аз те обичам, Джек — искаш ли пак?

— Може би в края на краищата това не беше последния път?

23.

ДВИЖЕНИЕ

— Получихме ги снощи. — Райън виждаше, че приоритетите в ЦРУ са се променили. Човекът, с когото разглеждаха снимките, имаше сивееща коса, носеше очила без рамки и папийонка. Може би едни ръкавели биха изглеждали на място. Марти стоеше в ъгъла и мълчеше. — Предполагаме, че това е един от тези лагери, така ли?

— Да. Другите са идентифицирани — кимна Райън, а след неговия отговор се чу изсумтяване.

— Така казваш ти, синко.

— Добре. Тези два са активни — този от миналата седмица, а другият от два дни.

— Ами лагер 20, лагера на „Пряко действие“? — попита Кантор.

— Закрит е, след като френските любовници отидоха в него. Видях записа. — Мъжът се усмихна с възхищение. — Както и да е, тук.

Това беше една от редките снимки, направени на дневна светлина и дори бе цветна. На стрелбището до лагера имаше шест души, застанали в редица. Ъгълът на снимане им пречеше да видят дали хората държат оръжие или не.

— Обучение по боравене с оръжие? — предпазливо попита Райън.

— Или това, или пикаят по ред на номерата. — Това беше смешно.

— Чакайте малко. Казахте, че тези снимки са дошли снощи.

— Погледни ъгъла на слънцето — подигравателно каза мъжът.

— О! Рано сутринта.

— Около полунощ наше време. Много добре — отбеляза мъжът. „Аматьори — помисли си той. — Всички смятат, че могат да разчитат снимки от разузнавателни спътници!“ — Не се виждат оръжията, но вижте тези точици светлина ето тук. Това може да бъде слънчева светлина, отразена от изхвърчащи гилзи. Добре. Имаме шест души. Вероятно са от Северна Европа, защото кожата им е толкова светла — вижте този тук със слънчевия загар, ръката му изглежда малко розова, нали? Изглежда, всички са мъже, ако се съди по късите коси и дрехите. Окей, сега въпросът е кои, по дяволите, са те?

— Не са „Пряко действие“ — отговори Марти.

— Откъде знаеш това? — попита Райън.

— Онези, дето бяха заловени, вече не са между нас. Бяха съдени от военен съд и екзекутирани преди две седмици.

— Господи! — Райън се обърна. — Не исках да зная това, Марти.

— Които са пожелали, са имали свещеник. Смятам, че това е правилно от страна на колегите ни. — Спря за миг, а след това продължи: — Оказва се, че френските закони допускат такъв вид съдебно дело при специални обстоятелства. Така че каквото и да сме си мислили през цялото време, всичко е било проведено според уставите. По-добре ли се чувстваш сега?

— Донякъде — призна след кратък размисъл Райън. Може за терористите да не е било много по-различно, но поне е спазен законът, а това беше едно от нещата, които означаваше понятието цивилизация.

— Добре. Двама от тях са пели като канарчета. DGSE са успели да заловят още двама извън Париж — това още не се е появило във вестниците — плюс пълна плевня с оръжие и експлозиви. Може и да не са обезвредени, но са наранени.

— Добре — призна мъжът с папийонката. — А това е човекът, който се е досетил за това?

— И всичко само защото обича да гледа цици от три хиляди мили разстояние — отговори Кантор.

— Защо досега никой не го с забелязал? — Райън би предпочел някой друг да е направил всичко това.

— Защото нямам достатъчно хора в отдела си. Току-що ми дадоха пълномощия за назначаване на още десет. Вече съм ги избрал. Това са хора, които излизат от военновъздушните сили. Професионалисти.

— Добре. Ами какво става с другия лагер?

— Ето. — Появи се нова снимка. — Почти същото. Виждат се двама души…

— Това е момиче — веднага каза Райън.

— Изглежда, има коса до раменете — съгласи се експертът по снимките. — Не означава непременно, че е момиче.

Джек помисли за това, като разглеждаше стойката на фигурата.

— Ако приемем, че е момиче, какво ни казва то?

— Ти ми кажи.

— Нямаме данни, че в АОЪ има жени, но знаем, че в ИРА има. Това е лагерът — помниш ли джипа, който се движеше от единия лагер и по-късно беше забелязан паркиран в този? — Райън замълча, преди да продължи. „О, майната му…“ Хвана снимката с шестимата души на стрелбището. — Това е лагерът.

— И на какво, по дяволите, се базираш? — попита експертът по разузнавателните снимки.

— Наречи го силно подозрение — отговори Райън.

— Отлично. Следващия път, когато ходя на хиподрума, ще те взема със себе си, за да ми избираш конете. Слушай, проблемът е тези снимки е, че това, което се вижда на тях, е всичко, с което разполагаш. Ако гадаеш прекалено много, започваш да грешиш. Големи грешки. Това тук са шест души, застанали в редица, и вероятно стрелят с автомати. Това е всичко.

— Друго? — попита Кантор.

— Ще имаме нощно прелитане към 22:00 местно време — следобед по нашето. Ще ти изпратя снимките веднага, щом ги получим.

— Много добре. Благодаря — каза Кантор. Мъжът излезе от стаята, за да се върне към любимото си фотооборудване.

— Предполагам, че на такива им викате емпирици — отбеляза Райън след малко.

Кантор се засмя.

— Нещо такова. Работи при нас, откакто Ю-2 започна да прелита над Русия. Истински експерт е. Важното е, че не казва, че е сигурен в нещо, докато наистина не се убеди. Прав беше, че лесно можеш да видиш твърде много неща в тези снимки.

— Добре, но ти си съгласен с мен.

— Да. — Кантор седна на съседното бюро до Райън и разгледа снимката през лупа.

Шестимата, застанали в редица на стрелбището, не се виждаха съвсем ясно. Поради горещите въздушни вълни над пустинята независимо от ранния час изображението на снимката не беше достатъчно ясно. Почти както да гледаш през трептящата мараня на равно шосе. Спътниковата камера имаше много висока скорост на затвора на обектива — всъщност фотоприемниците бяха електронни — и това не допускаше много изкривявания, но все пак имаха лошо фокусирано изображение, направено от висок ъгъл, на което се виждаха човешки форми. Можеше да се различи, че са облечени в светлокафяви ризи с къси ръкави и панталони, а и цветът на косата им се виждаше съвсем определено. На китката на един от тях блестеше нещо — часовник или гривна. Лицето на единия мъж беше по-тъмно от нормалното — непокритата до лакътя ръка бе доста бледа — и това вероятно означаваше, че има къса брада. „Милър сега има брада“ — припомни си Райън.

— По дяволите, ех, ако тази снимка беше малко по-добра…

— Да — съгласи се Марти. — Но това, което виждаш, е резултатът от тридесетгодишна работа и бог знае колко пари. В районите с по-студен климат излизат по-ясни, но не може да се разпознаят лицата.

— Това е лагерът, Марти. Това е. Трябва да имаме нещо, което го потвърждава, или поне нещо друго.

— Боя се, че не е възможно. Френските ни колеги са питали заловените от тях хора. Получили са отговор, че лагерите са напълно изолирани един от друг. Групите се срещат винаги на неутрална територия. Те дори не са знаели със сигурност, че там има лагер.

— Това говори много!

— Джипа ли имаш предвид? Може да е бил някой от армията. Може би човекът, който наблюдава охраната. Не трябва непременно този, който е откарал джипа от този лагер до лагера на ИРА, да бъде някой от играчите. Всъщност има много причини да вярваме, че той не е бил от тях. Разделянето е логична мярка за сигурност. Разумно е лагерите да бъдат изолирани. Тези хора знаят колко е важна секретността, а ако не са го знаели преди, то акцията на французите им го е напомнила по блестящ начин.

Райън не беше мислил за това. Нападението на лагера на „Пряко действие“ трябваше да има ефект и над останалите.

— Искаш да кажеш, че се простреляхме в крака ли?

— Не, изпратихме послание, което си струва да бъде изпратено. Доколкото можем да определим, никой не знае какво точно се е случило там. Имаме причина да вярваме, че съществуват подозрения за нападение от съперническа групировка — не всички тези групи се обичат. Така че ако не друго, то поне сме предизвикали известна подозрителност между самите групи, а и към домакините. Такова нещо може да доведе до изпускане на малко информация в наша полза, но ще трябва време, за да разберем какво става.