Спомни си, че хвърлиха автомата там, но кой ли може да е открил това? Водата в каменоломната е дълбока повече от двадесет и пет метра — проверил беше това — и изглеждаше така неприветлива, както оризище е всичката мръсотия, която идваше отвън и се събираше по повърхността. Не беше място за плуване. Изхвърлили бяха само автомата, с който стреляха, но колкото и невероятно да изглеждаше, той трябваше да приеме, че са го намерили. За момента нямаше значение как е станало това. „Е, ще трябва да се отървем и от другите, и то веднага — помисли си Алекс. — Винаги могат да се купят нови.“
„Колко ли могат да научат полицаите?“ — питаше се той. Добре познаваше полицейските процедури. Струваше му се съвсем разумно да познава врага си и Алекс притежаваше няколко текста по методи на следователската работа, а и книгите, които се използваха за обучение на полицаи в различните академии, като труда на Снайдър „Разследвания на убийства“ и „Библия по обезпечаването на закона.“ Той и хората му ги изучаваха така внимателно, както бъдещите полицаи е млади, светнали лица…
На автомата не можеше да има отпечатъци. След престоя във водата кожните мазнини, които образуваха отпечатъците, отдавна са изчезнали. Алекс беше почистил автомата и не трябваше да се тревожи за това.
Фургонът, разбира се, беше изоставен. Първоначално беше краден, а след това променен от един от хората на Алекс и бяха използвали четири различни комплекта регистрационни номера. Номерата отдавна ги нямаше — намираха се под един телефонен и електропроводен стълб в Ан Аръндел Каунти. Ако нещо беше станало в резултат на това, той щеше да знае много по-отдавна. Самият фургон беше напълно почистен, всичко беше избърсано, мръсотията от пътя към каменоломната…това беше повод за размисъл, но фургонът все още не водеше доникъде. Не бяха оставили в него нищо, което да ги свърже с неговата група.
Не е ли говорил някой от хората му, може би някой с болна съвест, заради детето, което почти не загина? Но ако това беше се случило, той щеше да се събуди този следобед е пистолет и полицейска значка пред лицето си. Следователно това не е причината. Вероятно. Ще поговори с хората си за това, ще им напомни, че с никого не могат да споделят за стореното от тях.
Може ли да са видели лицето му? Алекс отново се укори, задето помаха на хеликоптера. Но тогава носеше шапка, слънчеви очила и брада, които сега бяха изчезнали заедно с якето, джинсите и обувките. Все още пазеше работните ръкавици, но те бяха толкова обикновени, че човек можеше да ги купи във всеки магазин. „Ами изхвърли ги и си купи друг чифт, заднико! — помисли си той. — Не забравяй да избереш същия цвят и си пази касовата бележка.“
Отново обмисли всичко. Може би реагира твърде прибързано. Федералните може да разследват нещо съвсем различно, но беше глупаво да поема ненужни рискове. Всяко нещо, използвано в каменоломната, ще бъде изхвърлено. Той ще направи пълен списък на възможните улики и ще елиминира всяка една от тях. Никога вече няма да се връщат там. Полицаите си имаха правила и процедури и той без колебание ги беше копирал, за да лиши опонентите си от предимствата им. Беше си определил собствени правила, след като видя до какви катастрофи се стига, ако нямаш никакви. Радикалните групи, около които се беше навъртал през младежките си години, бяха отмрели поради арогантността и глупостта си, заради подценяването на противника. В основата си те бяха отмрели, защото не бяха достойни за успех. „Победата идва само при онези, които са готови да я осъществят и да я вземат“ — мислеше Алекс. Той дори се въздържаше от поздрави към самия себе си за това, че видя федералните полицаи. Това беше елементарно благоразумие, а не гениалност. Беше избрал този маршрут, за да забелязва подобни неща. Вече беше открил ново обещаващо място за обучение в стрелба.
— Ерик Мартенс — тихо каза Райън. — Пак се срещаме.
Всички данни на ФБР бяха предоставени на работната група от ЦРУ часове след получаването им. Автоматът беше намерен. Райън се чудеше как е станало това. Видя, че той е бил произведен в Сингапур в завод, който произвеждаше и вариант на автомата „М-16“, какъвто беше носил в армията, а също и някои други видове оръжие от Запада и Изтока за продажба в страните от третия свят…а и на други заинтересовани. От работата си през миналото лято Райън знаеше, че има немалко подобни заводи, а и доста правителства, чиято единствена мярка за легитимността на купувача на оръжие беше само платежоспособността му. Дори и онези, които обръщаха внимание на неща като удостоверенията за краен получател, често пъти си правеха оглушки по отношение на купувачите, които никога не бяха доказали, че се намират от другата страна на сенчестата линия, разделяща честните от другите. Тъй като обикновено това решение се вземаше от правителството на търговеца, то към вече неправилното уравнение се добавяше още една променлива.
Такъв беше и случаят с мистър Мартенс. Той беше много компетентен в своята област, имаше изключителни връзки и беше работил с подкрепяните от ЦРУ въстаници на УНИТА в Ангола до установяването на по-редовен канал. Но най-ценното му качество беше способността му да намира разни неща за южноафриканското правителство. Последният му голям успех беше намирането на инструментите и матриците за производството на противотанковите ракети „Милан“, оръжие, което не можеше да бъде експедирано за южноафриканското правителство поради наложеното от Запада ембарго. След тримесечния творчески труд от негова страна правителствените оръжейни заводи щяха да си ги произвеждат сами. Райън знаеше, че несъмнено хонорарът му за това е бил астрономически, макар че ЦРУ не бяха успели да определят на колко точно възлиза той. Мартенс притежаваше собствен реактивен самолет „Груман“ с възможност за междуконтинентални пътувания. За да си подсигури възможност да лети където си пожелае, беше доставил оръжия за няколко африкански правителства, а дори и ракети за Аржентина. Можеше да отиде във всяко кътче на света и да намери правителство, което му беше задължено. Райън се усмихна на себе си, този човек би предизвикал сензация на „Уолстрийт“ или на всеки друг борсов пазар. Можеше да търгува с когото си пожелае, можеше да продава оръжия така, както хората от Чикаго продаваха опции за пшеница.
Автоматите „Узи“ от Сингапур бяха дошли при него. Всеки обичаше „Узи“. Дори чехите се бяха опитали да ги копират, но без особен търговски успех. Израелците ги продаваха с хиляди на военните и на силите за сигурност по целия свят и винаги — поне повечето пъти — следваха правилата, за които САЩ настояваха. Райън прочете, че доста такива автомати бяха отишли за ЮАР, докато ембаргото не е затруднило това. „Не е ли това причината най-после да разрешат на някой да произвежда автомата но лиценз? — зачуди се Джек. — Нека друг да разширява пазара вместо теб, а ти само прибирай печалбите…“
Пратката е съдържала пет хиляди бройки…около два милиона долара на едро. Не е много, достатъчно, за да бъде въоръжена полицията в някой град или поделение десантници, в зависимост от ориентацията на правителството получател. Достатъчно голяма, за да покаже печалба за мистър Мартенс, и достатъчно малка, за да не привлича много внимание. Райън си помисли, че това е товар за един, а може би два камиона. Палетите или сандъците сигурно са скрити в някой ъгъл на неговия склад, който се охранява от правителствени войски, но вероятно е лична собственост на Мартенс…
„Точно това ми каза сър Базил Чарлстон на вечерята — припомни си Райън. — Не обърна достатъчно внимание на онзи южноафриканец.“…Значи англичаните мислят, че той търгува с терористи…директно ли? Не, неговото правителство не би търпяло такова нещо. „Вероятно не би го търпяло“ — поправи се Райън. Автоматите може и да достигнат до Африканския национален конгрес, а това може да не е много добра новина за правителството, което те са се зарекли да унищожат. Значи сега Райън трябваше да намери посредника. Необходими му бяха тридесет минути, докато се добере до тази папка, като се наложи да се обажда и на Марти Кантор.
