— Но е по-добре от нищо.

Полицаят изсумтя и се съгласи.

— Какво друго е казал подполковникът на твоя човек?

— Очевидно Джеф е имал много натоварен график в района около Белфаст. Той и хората му са видели доста. Били са там, когато армията е била посрещната с „добре дошли“ от католиците, а също и после, когато нещата са се обърнали. За всички е било неприятно време — добави без нужда Ашли.

— И все пак не е достатъчно. Имаме бивш младши офицер, сега в състава на онези е лампазите, който не е харесвал престоя си в Северна Ирландия. По някаква случайност той купува редки книги от човек, който е израснал там и сега върти напълно законен бизнес в центъра на Лондон. Знаеш ли какво би казал всеки адвокат? Чисто съвпадение. Нямаме нищо, което може да има и най-далечна връзка с веществено доказателство. Миналото и на двамата е достатъчно чисто, за да могат да се кандидатират за светци.

— Това са хората, които търсим — настоя Ашли.

— Зная. — Оуенс почти се изненада, когато за първи път каза това. Професионализмът му казваше, че бърка, но инстинктите му говореха друго. Това усещане не беше нещо ново за командира на Ц-13, но то винаги го караше да се чувства неспокоен. Ако инстинктите му грешат, то той гледа не където трябва, подозира хора, които не трябва. Но инстинктите му почти никога не го подвеждаха.

— Знаеш правилата на играта и според тях аз нямам нищо, с което да отида при главния прокурор. Той ще ме изрита от канцеларията си и ще бъде прав. Нямаме нищо освен неподкрепени подозрения. — Двамата се гледаха в продължение на няколко секунди.

— Никога не съм искал да бъда полицай — усмихна се Ашли и поклати глава.

— И моето желание не се сбъдна. Когато бях шестгодишен, исках да съм локомотивен машинист, но баща ми каза, че в семейството има достатъчно железничари. Така че станах полицай. — И двамата се засмяха. Не им оставаше нищо друго.

— Ще трябва да ги чакаме да сбъркат. Рано или късно всеки прави грешка.

— Но дали ще го направят достатъчно скоро? — Това беше въпросът.

— Ето — каза Алекс.

— Как се сдоби с тези неща? — попита изуменият Милър.

— Всичко е рутина, човече. Електроснабдителните фирми правят въздушни снимки на териториите си през цялото време. Това помага да планираме изследванията си. А тук — бръкна в куфара си той — има топографска карта. Ето я целта ти, момче. — Алекс му подаде увеличителна лупа, заета от фирмата. Снимката беше цветна, направена през ясен слънчев ден. Човек можеше да познае марките на колите. Трябва да е била направена предишната зима — тревата тъкмо е била окосена.

— Колко висока е канарата?

— Достатъчно, за да не ти се иска да паднеш от нея. И е доста опасна. Не зная от какво се състои, пясъчник или нещо ронливо, но трябва да внимаваш с нея. Виждаш ли тази ограда тук? Човекът знае, че трябва да стои далеч от ръба. Имаме такъв проблем на един от реакторите си в Калверт клиф. Със същата геологична структура е и доста труд отиде за направата на стабилен фундамент за реактора.

— Само един път за достъп — отбеляза Милър.

— Да, и при това е без изход. Това е проблем. Имаме и тези дерета тук и тук. Обърни внимание на електропровода, който минава от този път насам. Изглежда, тук има стар път, свързан с другия, но е изоставен. Това ще ни бъде от полза.

— Как? Никой не може да го използва.

— Ще ти кажа по-късно. В петък отиваме на риба.

— Какво? — изненадан вдигна поглед Милър.

— Искаш да скиваш канарата, нали така? Освен това сега леферът се движи на ята. Обожавам лефер.

Най-после Брекенридж беше поставил силуетните мишени. Сега Джек идваше на стрелбището по-рядко, най-вече сутрин, преди часовете. Ако не друго, то случката пред портала беше уверила охраната от морски пехотинци и цивилни, че работата им е важна. Двама морски пехотинци и един цивилен също тренираха със служебните си пистолети. Сега не стреляха просто за да защитят квалификациите си. Всички гонеха точки. Джек натисна бутона, за да изтегли мишената при себе си. Попаденията му бяха струпани в центъра.

— Много добре, докторе. — Старшината стоеше зад него. — Ако искате, можем да направим състезание. Предполагам, че вече ще се класирате за медал.

Райън поклати глава. Все още не беше взел душ след сутрешното бягане.

— Не правя това за точки, Патлак.

— Кога ще се прибере момиченцето?

— Надявам се, следващата сряда.

— Това е добре, сър. Кой ще се грижи за нея?

— Кати си взема неколкоседмичен отпуск.

— Жена ми пита дали ще се нуждаете от помощ — каза Брекенридж.

Джек се обърна изненадан:

— Сиси…съпругата на майор Джексън ще бъде при нас през по-голямата част от времето. Моля те, Патлак, благодари на жена си от наше име. Страшно е любезна.

— Нищо особено. Имате ли някакъв късмет с издирването на тези копелета? — Ежедневните прескачания на Райън до ЦРУ не бяха голяма тайна.

— Все още не.

— Добро утро, Алекс — каза участъковият ръководител. — Останал си повечко. Мога ли да ти помогна с нещо? — Бърт Грифин винаги пристигаше малко по-рано, но рядко виждаше Добенс, който си отиваше всяка сутрин в седем.

— Разглеждах техническите данни на онзи нов трансформатор „Уестингхаус“.

— Скучно ли става нощем? — усмихнато попита Грифин. Този период беше сравнително лек за фирма като тяхната. Разбира се, през лятото, когато всички климатични инсталации ще бъдат изправни и включени, нещата щяха да се променят. Пролетта беше сезон за нови идеи.

— Мисля, че сме готови да го опитаме.

— Изгладил ли си неизправностите?

— Смятам, достатъчно за полево изпитание.

— Окей. — Грифин се облегна в стола си. — Разкажи ми.

— Най-вече, сър, притесняват ме старите агрегати. Проблемът ще се влоши, когато започнем да ги бракуваме. Нали се напатихме с онова разливане на химикали миналия месец…

— О, да. — Грифин вдигна очи. Повечето от използваните агрегати съдържаха полибромидни бифенилни вещества, които служеха като охладители в трансформаторите. Тези вещества бяха вредни за техниците, които трябваше да носят защитно облекло, но независимо от правилниците на фирмата често пъти не си правеха този труд. Полибромидните вещества представляваха сериозен проблем за хората. И което беше по-лошо, периодично фирмата трябваше да изхвърля отровната течност. Това беше скъпо и съпроводено с опасност от разливания, за които бумащината после отнемаше толкова време, колкото беше нужно и за ядрените реактори на фирмата. „Уестингхаус“ експериментираха е трансформатор, в който се използваха напълно инертни химикали вместо полибромидните бифенили. Въпреки че беше скъп, трансформаторът обещаваше дългосрочни икономии — и щеше да им помогне да се отърват от онези с околната среда, което беше дори по-привлекателно, отколкото пестенето на пари.

— Алекс, ако можеш да пуснеш един от тези хубавци в действие, лично аз ще ти взема нова служебна кола!

— Е, искам да изпробвам един. „Уестингхаус“ ще ни го заемат безплатно.

— Това наистина започва да ми звучи добре — отбеляза Грифин. — Но наистина ли вече са отстранили проблемите?

— Така казват, с изключение на някои временни колебания в напрежението. Не са сигурни каква е причината за тях и искат да проведат някои работни изпитания.

— Колко големи са тези колебания?

— Незначителни. — Алекс извади един бележник и прочете числата. — Май че е свързано с околната среда. Изглежда, това става само когато околната температура рязко се променя. Ако това е истинската причина, не мисля, че ще е трудно да се справят с нея.

Грифин помисли няколко секунди.

— Добре. Къде искаш да го поставиш?

— Избрал съм едно място в Ан Аръндел Каунти, на юг от Анаполис.

— Доста далече е. Защо там?

— Това е крайна линия. Ако трансформаторът се повреди, няма да пострадат много къщи. Другата причина е, че един от екипите ми е само на двадесет мили, а аз съм ги обучавал по новия агрегат. Ще нагласим пробните прибори и мога да ги карам да проверяват всеки ден през първите няколко месеца. Ако мине добре, можем да направим поръчка за закупуване през есента и да започнем монтажа следващата пролет.