33

Харди се добра до телефона на стената в кухнята на третото позвъняване. Бяха го вдигнали от сън, от топлото легло.

— Дизмъс, обажда се Анди Фаулър. Събудих ли те?

Часовникът в кухнята показваше 10:45.

— Няма нищо, Анди.

— Току-що получих съобщението ти. Какво е толкова спешно?

Харди започваше да се разсънва, но не се бе събудил достатъчно, за да увърта.

— Мей Шин.

Пауза.

— Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.

Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.

— Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.

В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:

— Къде можем да се срещнем?

Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси Роу“. Извън вечерните часове, това беше местното сборище на докторите и сестрите от кварталния медицински център. Не беше от типа барове, по които си падаше Харди, ни той не бе тук заради атмосферата.

Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата — старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки — и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.

Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора — всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.

Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.

Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.

Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.

Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст — кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.

Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.

Харди му махна и Анди се настани на стола до него, като си поръча ром „Анейо“ в затоплена тумбеста чаша. Последва жизнерадостна размяна на поздрави, ритуал и за двамата, но това бързо приключи. Харди бръкна в джоба си, извади преспапието и го постави на бара, помежду им. Завъртя го лекичко.

Ето го — целият свят на Анди Фаулър в орбитата на един нефрит. Нямаше какво повече да се увърта:

— Мей Шин ти го е дала, нали?

Фаулър беше обгърнал с ръце кехлибарената течност. Нямаше мисъл да се отрича.

— Как разбра?

— Извлеченията от телефонните разговори — разказа му как е стигнал до разкритието, как е събрал нефритените скъпоценности — преспапието му, пръстена на Неш — заедно.

— Както и да е, има дузина обаждания на твоя номер, може и повече.

— Толкова много? — доволен ли изглеждаше?

— Какво става тук, Анди? Не можеш да гледаш това дело.

— Сега вече ще излезе наяве, нали?

— Не виждам как може да не излезе.

— Кой друг, освен теб, знае?

Харди отпи от бирата си. Не беше насоката, която бе очаквал.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кой е разбрал, Диз? — той стовари ръка върху бара, чукче от плът. — По дяволите, какво мислиш, че искам да кажа? Кой друг знае за това?

Харди зарея поглед в пространството между тях. Това бяха първите груби думи, които съдията някога бе отправял към него. Фаулър моментално постави ръката си върху неговата.

— Съжалявам, Диз. Не исках да те обидя.

Но го направи. Добре, беше в стрес. Харди можеше да не му обърне внимание, да го забрави, почти.

Фаулър вдигна чашата си, отпи глътка и пак я остави. Гласът му отново се владееше.

— Предполагам, че онова, което искам да знам, е какво следва сега?

— Бих казал, че зависи от онова, какво е било преди.

Фаулър кимна.

— Значи никой друг не знае.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Напротив, каза.

Всички бяха комарджии. Всичко беше обявяване, залагане, блъфиране.

— Добре. Защо не ми разкажеш? Да започнем оттам.

Барманът се приближаваше към тях.

— Едно двойно, ако обичате — поръча Фаулър. — И налейте на приятеля ми още една халба.

Бяха в едно от обширните ъглови сепарета, на десетина метра около тях нямаше никой, седяха под прав ъгъл един от друг, почти коляно до коляно, възрастният, добре изглеждащ мъж в официален костюм и другият, вероятно строителен работник, а може би син на по-стария. Определено не бяха любовници — в Сан Франциско двама мъже сами винаги изглеждаха подозрително. Но езикът на тялото изобщо не подхождаше за такова нещо. Бяха близо един до друг, заети с някакъв разговор, който пораждаше напрежение помежду им.

— Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.

Нямаше никой, освен галеристката — оказа се, че е собственичката — и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика — предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.

— И ти я забърса.

— Само ако беше толкова просто. Не бях правил нищо подобно през последните трийсет години, Диз. Когато си съдия…

Харди пиеше бирата си, чакаше.

— И какво стана?

— Тръгна си, каза, че се радвала, че сме се запознали, но трябвало да върви. Останах още малко и си помислих, че това е всичко — той замълча. — Но не беше. Открих, че не мога да си я избия от главата, непрекъснато си я представях в някои от позите. Съжалявам, знам, че не е в стила ми.

Харди повдигна рамене.

— Всеки се нуждае от любов, Анди.

— На думи звучи добре. И е така, въпреки че се опитваш да го тровиш под работата си, под образа, който си си създал, под обществения си живот, докато наистина не повярваш, че вече нямаш нужда от обич.

— Направих го след Майкъл и Джейн.

— Значи знаеш. Казваш си, че животът ти и така си е добре, също толкова пълноценен. Не, че не го правиш, но си толкова самотен. Нищо не откликва — Анди замълча и се загледа навън към пустата улица. — И няколко дни по-късно — продължи съдията — отново отидох в галерията и попитах собственичката дали си спомня жената, с която бях разговарял. Отвърна ми, че е постоянна клиентка.

— Значи наистина е продавала изкуство?

— Кой, Мей ли? Не, колекционираше, но не бих казал, че е продавала. Както и да е, собственичката я познаваше, но не искаше да ми каже името й, дори и след като й се представих. Не я виня. Както знаем, пълно е с откачалки, дори и сред колегите ми. Така че аз й дадох визитката си и я помолих да предаде на дамата да ми се обади. Обеща ми.