Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата — Фримън й бе платил да намали косата си — между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.

Според Харди Лайза не трябваше да дава показания — беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.

Въпреки всички предупреждения на Харди — защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс — старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.

— Ще прозвучи правдоподобно — каза той на Харди. — Ще видиш.

Беше прав — показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.

— Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?

— Няколко пъти седмично. — Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. — Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.

— А откога го правите?

— Повече от две години. Близо три.

— Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?

— Нещо такова.

— А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?

— Не. Просто бягам. — Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.

— Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?

— Чух ги само веднъж.

— Бяха два последователни, като изстрели, така ли?

— Да.

Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.

— Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?

— Не.

— А защо?

— Не знам. Реших, че не са изстрели.

На лицето на Пауъл се изписа удивление.

— О!? А защо решихте, че не са.

— Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.

— Можело е да са от ауспух?

Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.

— Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?

— Не съм казвала това. — Лайза погледна Фримън.

— Така е. Затова и питам. — Пауъл се усмихна — самата любезност. — Не бързайте.

— Не мога да си спомня датата със сигурност.

Удивлението отново се появи.

— Но е било миналата зима, нали?

— Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.

— А не може ли да е било повече?

— Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. — Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.

— Не мисля — обади се Вилърс. — Продължавайте.

— Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? — попита Пауъл благо.

Изведнъж Лайза повиши глас:

— Не знам кога беше! — Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: — Не знам кога беше.

— Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.

Краят наближаваше.

Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени — Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.

Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.

Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.

Фримън се бе заел с Изабел Рийд — чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.

Харди не беше склонен да приеме това, но отново мнението му не бе възприето. Фримън реши да повдигне въпроса само в случай, че прокурорът е научил. Все още имаше вероятност и да не се стигне до тези три минути.

Госпожа Рийд зае свидетелската банка и Фримън показа компютърната разпечатка. От нея ясно личеше, че в 9:43 Дженифър Уит е била пред банковия автомат, за да тегли пари.

На статив до свидетелката бе поставена увеличена карта на квартала. В петък Гейдж бе посочил най-краткия път от къщата на Дженифър до банката и той бе очертан с червено, за да го виждат съдебните заседатели. Червената линия описваше голям полукръг, покрай двора на местната болница.

Всъщност това нямаше нищо общо с възможните показания на госпожа Рийд, но Фримън видя начин да реши проблема. Не би могъл да допусне подобна дреболия да му пречи. Придаде си озадачен вид и заговори:

— Госпожо Рийд, моля ви да погледнете тази карта. Може би вече чухте, че според полицай Гейдж разстоянието от къщата на семейство Уит до вашия клон на банката е два километра и седемстотин метра.

— Да.

Фримън продължи да се мръщи.

— Той каза два километра и седемстотин метра. Това вижда ли ви се реалистично?

— Ваша светлост — Пауъл стана, — приемаме, че червената линия представлява разстояние от два километра и седемстотин метра.

— Продължавайте по същество, Фримън — обади се Вилърс. — Какво целите с това?

Вратата му бе отворена и той се усмихна.

— Ще се радвам да обясня, ваша светлост. — Обърна се към свидетелката и продължи: — Казахте ни, че госпожа Уит е изтеглила пари от сметката си точно в девет и четирийсет и три, нали?

— Да.

— Една от свидетелките, госпожа Барбието, потвърди, че е чула гласа на обвиняемата и две минути след това се е обадила в полицията, тоест в девет и четирийсет. Сигурна ли сте, че времето, което ни давате, е точно?

— Да. Било е девет и четирийсет и три. — Госпожа Рийд беше добре облечена, самоуверена, спокойна — почтен свидетел, при това с документ, от който бе видно, че Дженифър Уит наистина е изтеглила пари точно в 9:43.

— С други думи, госпожо Рийд, да обобщим. Това, ваша светлост — той се усмихна на Вилърс, — беше и целта ми. Оказва се, че Дженифър Уит е била в къщата си в девет и трийсет и осем, което е било, по думите на госпожа Барбието, две минути преди да се обади на полицията в девет и четирийсет. От нас се иска да повярваме, че пет минути след това се е намирала пред банков автомат на близо три километра разстояние?

Това оказа търсения ефект. Съдебните заседатели изведнъж осъзнаха за какво става дума. В залата се разнесе доволен шепот — или поне така се стори на Харди. Дори и Вилърс изглеждаше впечатлена, след като направи аритметиката в главата си. В края на краищата, може би не всичко беше загубено?

Твърденията на обвинението ставаха невъзможни — или Дженифър беше излязла преди да са били чути изстрелите и тогава очевидно не тя бе дръпнала спусъка, или, в противен случай, бе взела разстоянието до банката за нереално кратко време. Че е била в банката беше доказано. Следователно не беше убила никого.

— Дори госпожа Барбието да се е обадила на полицията десет минути след като е чула изстрелите — продължи Фримън, — те не са били произведени преди девет и трийсет и една, както потвърди шофьорът Фред Ривера.

Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви — прокурорът се усмихваше!