Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.
— И какво откри?
— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.
— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.
— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.
— Е, кой е?
— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. — Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.
— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.
Теръл поклати глава.
— Сигурно е, че не е той.
— Защо са го очистили?
— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.
— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?
— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.
Тръгна към бара.
— За мен не — провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. — Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.
Харди не се усмихна.
— Нали го чу? Обича работата си. — Отпи бира и продължи: — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?
Глицки поклати глава.
— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.
— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.
Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.
— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?
Без отговор.
Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.
20
Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.
Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.
Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.
Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.
— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.
Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.
— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.
— Смятате, че може да няма процес? — извика една жена с микрофон в ръка.
Фримън поклати глава.
— Съмнявам се, че ще има.
— Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. — Друга ръка, друг микрофон.
Фримън се усмихна.
— Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.
— Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?
— Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.
Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън — сериозен и възмутен от несправедливостите на системата — пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.
Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.
Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.
— Искам да ви се извиня — каза той. — Бяхте прав.
Лайтнър вдигна очи.
— За какво?
— За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.
Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.
— Разочарован ли сте?
— Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.
Харди поклати глава.
— Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.
— И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.
— За кои неща?
— Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. — Лайтнър приглади косата си назад с ръка.
— Значи сте се срещали с нея.
— Да. Посещавам я почти всеки ден.
— Вероятно се отразява зле на практиката ви. — Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.
— Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.
Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.
— Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.
Лайтнър сви рамене.
— Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.
— Какво, според вас, би й помогнало?
— Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.
— А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?
Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.
— За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.