— В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.
— И Симпсън не възрази?
Бакмън мислеше бързо.
— Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. — Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. — Естествено, обсъдихме предложението на медицинския център най-подробно. Преценихме, че има сериозни шансове организацията да се съвземе и, мога да добавя, оказахме се прави. Фирмата спечели два милиона долара от това. Поех риск, но си струваше. Вие не бихте ли постъпили така на мое място?
Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.
Харди кимна.
— Ами останалите пет милиона?
Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.
— Няма никакви пет милиона.
Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.
— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.
Бакмън преглътна.
— Това беше лична премия.
— Току-що казахте, че няма пет милиона.
— Имах предвид за фирмата.
— Значи в края на краищата милионите са налице?
— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?
Бакмън вдигна глава и го отпрати.
— Не, благодаря.
Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.
Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.
— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.
Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.
— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.
Бакмън отново се усмихна.
— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.
— Кого наехте?
Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.
— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.
Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.
53
Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.
Ако.
Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.
А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?
Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…
Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?
Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.
Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.
Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.
Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.
Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.
Последният шанс.
— Разбира се, готов съм да направя всичко.
Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.
— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.
Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.
Харди продължи почти умолително:
— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…
Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.
След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.
— Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.
Харди застана до него.
— След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…
Лайтнър поклати нетърпеливо глава.
— Не желаеше да говорим за това.
Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена — може би тя го е направила в края на краищата? Стига.
Лайтнър се вгледа навън през прозореца.
— Това е като изповед в църквата.
— Да, така е — Харди не би могъл да не се съгласи.
— Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.
— И да спасите живота й.
Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.
— А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?
— Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? — Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари да кажат, че са виждали по тялото й синини. Свидетелството на психотерапевта беше нужно.
Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.
— Какво мислите, че се е случило онази сутрин?
Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.
— Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.
— Физическа част?
— Лари я беше бил.
— Онази сутрин?
Лайтнър се обърна към него.
— Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.
— Мат не е имал синини.
Лайтнър поклати глава.
— Главата на момчето… — И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.
— Но не знам какво се е случило — повтори Лайтнър.
— Попитах ви какво _мислите_, че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.
Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.
— Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът е бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.
Докторът се обърна към него. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха червеникавата му брада. След дълги морални и професионални терзания, изглежда най-накрая се бе решил.
