Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия _бивш_ приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.

Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?

Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на _защитата_. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.

Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.

Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.

Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.

Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, _не просто заподозрени_, напомни си веднага. Онези, които са _извършили_ това, да пукнат дано.

Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.

Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.

Повлечен от потока.

Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.

Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.

Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво _би могъл_ да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.

Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.

Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — _защото_) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.

Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.

— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.

Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.

В асансьора хвана ръката й.

— Какво има?

Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.

— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.

Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.

Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.

— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.

Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.

— Ами, не точно това ме притеснява.

— А кое?

Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.

Спря и се обърна към него.