Трима служители събираха личните вещи на Кристофър Лок. Рестън знаеше, че няма да е в кабинета си сутринта, затова им бе наредил да започнат по-рано и вече бяха свалили повечето книги от рафтовете на библиотеката. Край стените имаше множество кашони.

Рестън и Симз говореха за Кевин Ший. Тя се престори, че й е трудно да разбере защо, след като заподозреният не е напускал града, още не е арестуван. Рестън стовари отговорността върху полицейското управление, но опита да позамаже нещата — с всички размирици в града полицията изпитваше отчаян недостиг на хора. Същественото беше, че сега ФБР поемаше случая в свои ръце. Какво възнамеряваше да предприеме Симз?

— Имаме група от петнайсет агенти, които полагат усилия да се свържат с всеки известен ни познат на Ший или Синклер…

— Синклер?

— Мелъни Синклер, момичето с него.

Изражението й подсказа на Рестън, че по-добре в движение да вниква в подробностите, които не схващаше веднага. Трябваше да внимава, за да не се изложи.

— Взехме бележник с адреси от апартамента на Ший. А в компютъра на Синклер, в _нейния_ апартамент, също има записани множество адреси. — Погледът му я накара да обясни припряно: — Няма никакъв проблем със заповедите за обиск. На разследването се придава първостепенно значение. Затова разпитваме всеки техен познат и разбира се, пратихме наши хора в Тексас при майката и сестрата на Ший.

— Какво ще кажете за видеозаписа на Ший?

— Двама-трима специалисти се занимават с анализ на фона. Различават се ясно известни особености на прозорците и тавана зад него. Вероятно ще успеем да определим в кой период е построена сградата. Смътна възможност, но човек никога не знае. Може и да ни провърви.

— Впечатлен съм.

Специалната агентка Симз бе свикнала да впечатлява. Беше интелигентна, привлекателна и добра професионалистка. Тъмноруса коса с модерна прическа. Рестън забеляза веднага чудесните крака.

— Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър — жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата — при приятели, приятели на приятелите и така нататък.

Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.

— Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.

На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на _федерална_ съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.

— Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. — Тя за миг притисна длани една в друга. — Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.

Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.

— Естествено, стремим се да го арестуваме.

Тя кимна.

— Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук — тупна папката пред себе си, — засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.

Рестън подбра предпазливо думите си.

— Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.

Агентката Симз се хвана на въдицата.

— Добро предположение — каза тя, стана и му протегна ръка. — Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.

— Чудесно — одобри Рестън. — Бихме искали да приключим с това.

— Разбирам ви — натърти Симз.

59.

Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.

Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.

Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях — Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.

С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.

— Идвам.

Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.

— Търся Мо-Мо Къщата.

Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.

— Намерихте го.

Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.

— Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.

Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.

— Не го виждам. Да ви налея ли нещо?

Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.

— Какво има в оная бутилка „Столичная“?

Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.

— Сипете си. За моя сметка.

Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.

— Няма нужда да отварям нова.

Барманът почти се засмя.

— Да не сте от БКА?

Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.

Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.

— Как върви?

Мо-Мо леко разпери ръце.

— На блуса разчитаме, нали се сещате.

Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.

— Заради Джеръм ли идвате?

— А трябва ли да е заради него?

Мо-Мо сви рамене.

— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?