— Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?

— А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. — Тя се запъна. — Заради погребенията.

Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) — в катедралата „Света Дева Мария“.

Вярно, това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.

— И без това аз също искам да отида там.

Глицки имаше нужда от отговори, искаше да _притисне_ Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.

Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.

В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.

— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.

Илейн се усмихна.

— По-дълга съм. И не толкова хубава.

Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.

— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.

— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?

— Не.

— Добре.

— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.

Глицки сдържа усмивката си.

— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.

Намести се върху ръба на едно от креслата.

Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.

— Как се справяш?

Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.

— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.

— Защо казваш това?

Тя махна с пренебрежение към себе си.

— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?

Глицки сви рамене.

— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…

— Може и така да е.

— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.

Тя разтърси глава.

— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.

— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.

— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…

Глицки опря гръб в креслото.

— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?

— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.

— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?

Тя посочи.

— По този коридор, влиза се през спалнята.

В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.

До леглото на Илейн?

Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.

Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.

— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…

Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.

— Да, аз и Крис…

— Някой друг знае ли?

Тя кимна.

— Майка ми. Трябваше да й кажа.

Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.

— Време е вече да поема към центъра.

Илейн вдиша дълбоко.

— Не знам дали…

— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.

Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.

— Трябва да поговорим.

Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:

— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Всякакъв шум наоколо замря.

— И си напълно прав — продължи да гърми гласът на шефа, — че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец, се вписваше идеално в представите за полицейски шеф. Опари с поглед подчинените си.

— Я ме чуйте, хора — затътна мощно, — ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.

Двамата изчакаха стаята да се опразни — Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.

— Къде беше досега, мътните те взели?

— По кое време, сър?

— Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?

— Да, сър, снощи.

— Е, и?

— Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.

— Невъзможно. Кога точно се обади?

— Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.

Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.

— Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? — Глицки чакаше. — Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?

— Да, сър. Но това не беше…

— А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за _невинността_ на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?

— Не е…

— Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!

Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.

— Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. — Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. — Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя — ти вече _не се занимаваш_ с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.