— Няма с пръст да пипна никакъв _детски център_. Не си говорим за онеправданите дечица. Работим за нашия _народ_ Филип, за да си извоюваме положението на хора. Линчуват един от нас преди три дни и досега _никой_ не е арестуван. И май се догаждам, че никой вече пръста си не помръдва да търси. На това ли му викаш правосъдие? Това ли ни е напредъкът? Това ли искаш?

Той мълчеше.

Алиси отиде до дивана, постоя и пак се обърна към него. Гласът й се смекчи.

— Филип, тя те използва. Вади ти зъбките, един по един. Не виждаш ли? За нея това са игрички. Оплетеш ли се в играта, забравяш накъде си тръгнал, кой си, на кого можеш да вярваш.

— Не забравям нищо. Но тя предлага нещо съществено, от което да се възползваме, за да…

— По дяволите, човече, я се _чуй_! Пак плямпаш за предложенията й, за играта… — Тя силно стисна ръцете му. — Нека сега те попитам — излезе ли Джеръм Рийз от затвора? Оня Драйсдейл още ли си има работата? Да не си забравил, че сутринта искахме с тези две неща да се захванем, преди _сенаторката_ Уейджър да ни се натресе. Помниш ли? Е, успяхме ли?

— Алиси, и ти беше с мен…

— Вярно, и на мен ми завъртя главата за малко. Надявах се да стигнем донякъде. Но я помисли какво имаме сега. Алън Рестън ли? Че какъв ни е тоя? Кметът увеличи наградата за залавянето на Кевин Ший, но не виждам никакъв Кевин Ший. Ти да го виждаш случайно? Да виждаш нещо да става?

Пусна ръцете му и изопна с пръсти плата на ризата.

— Филип, нашите братя и сестри се сражават там, навън. И губят битката за улиците. Нищо друго не може да им стопли душите, ако не видят проклетото правосъдие поне веднъж и нас да огрее. Ей за това трябва да настояваме — за поне малко правосъдие. И си мисля, че както се оплетохме… в тези преговори със _сенаторката_… не се сещаме кои сме, какво искаме. Само това ще ти кажа.

Филип Мохандас не остави чувствата си да проличат. Отстъпи крачка-две, напипа сгъваем стол и се отпусна на него, с изправен като дъска гръб.

Придружен от Алиси и Джонъс, Филип Мохандас излезе пред бившето магазинче, следван от около четирийсет свои привърженици. Веднага поднесоха към устата му пет-шест микрофона, имаше екип с камера от една кабелна телевизия, притича и репортерката от „Бей Гардиън“, която се мотаеше цял ден около щаба му. Без да забравя, че записват думите му, Мохандас витийстваше:

— … И съм длъжен да изтъкна, че в никакъв случай не можем да сме доволни от онова, което вие наричате напредък към изхода от кризата, от положението в града днес. Вече чухме и продължаваме да слушаме само голословни изявления. Нищо друго не се случва.

Обади се репортерката от „Гардиън“. Застанали зад Мохандас, Алиси и Джонъс се намръщиха.

— А какво ще кажете за Алън Рестън? Не го ли предложихте вие? Той е чернокож. Не показва ли това, че…

Мохандас позволи на гласа си да зазвучи по-силно, леко вдигна свития си юмрук.

— Когото и да бяха назначили за нов районен прокурор, трябваше да е афроамериканец. Кметът разбираше, че няма друг избор. Всяко друго решение щеше да бъде… съзнателно разпалване на враждата. Господин Рестън отговаряше поне на това минимално изискване, но ние сме безкрайно възмутени, че Джеръм Рийз продължава да бъде невинна жертва на белия расизъм. Да, господин Арт Драйсдейл е расист, комуто трябва да преградят достъпа до всякакви обществени длъжности. И за да отговоря на въпроса ви — не, _не сме_ доволни.

— А увеличаването на наградата? Не е ли…

Мохандас посочи с пръст репортера от кабелната телевизия.

— Радвам се, че зададохте този въпрос, защото се отнася точно до празнодумството, което споменах. Празен жест, направен единствено с цел да залъже моята общност, моите разгневени братя и сестри, да им внуши, че структурите на властта, белите хора са загрижени. Ха, _загрижени_ били! Но ние искаме не само загриженост от тях. Не е достатъчно. Искаме _резултати_. Каква полза от наградата, била тя петдесет долара или пет милиона, ако не помага за залавянето на престъпника? — Сега сочеше обявата на стената. — Трябва да хванем този човек. — Взря се в камерата, напрегнат и съсредоточен. — Нека не се впускаме в реторични излияния, да не си говорим за добри намерения. Нека не забравяме какво се случи в Сан Франциско, какво се случва и в момента. Артър Уейд умря и нищо не се промени, Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший се разхожда по улиците и докато това не престане, докато двамата не си разменят местата, няма да се успокоим. Няма! — В гласа му се усещаше стържене от напъните и Джонъс Н’дум протегна ръка с чаша вода. Мохандас отпи глътка. — Затова призовавам за шествие на солидарността — мирно шествие, в събота сутринта. Ще предявим исканията си пред градската управа, ясно и окончателно — _действия_ по въпроса с Джеръм Рийз, _действия_ по въпроса с господин Арт Драйсдейл и градът да впрегне _всичките_ си сили, _цялата_ си мощ, за да открие Кевин Ший и се заеме със задачата да го изправи пред неизбежното правосъдие.

Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.

51.

Вървяха по студения пясък на плажа, Лорета боса, с обувките в ръка, наметната с пилотското яке на Глицки, за да се предпази от хладния въздух. Иначе беше пълно безветрие. Той държеше другата й ръка и се преструваше, че не се поддава на капризите на климата. Лорета бе подкарала към океана през северния край на града, около „Президио“, като заобиколи район, в който изглежда имаше полицейски час.

— И кога ще се върнеш във Вашингтон?

— Не знам точно. Иска ми се да видя някакъв край на това… на всичко, поне дотогава ще остана. Стига да не се проточи прекалено, за което искрено се надявам.

Отделиха цялата вечер само за себе си — и двамата очакваха Кевин Ший да бъде задържан и регистриран в затвора още на следващия ден. Лудостта постепенно щеше да стихне. Нямаше нужда да я обсъждат, изходът от хаоса вече се виждаше.

— Чувствам се съпричастна. И сериозно се тревожа за Илейн. — Постепенно забави крачка, накрая спря и застана срещу Глицки. — А и ти се появи.

Той продължи нататък, стъпка по стъпка. Каза с най-сдържания си глас:

— Да, и аз.

— Досещам се, че не пътуваш често до Вашингтон.

— Правилно се досещаш.

Тя пак спря, загледа се в пясъка, прокара няколко черти с пръстите на краката си.

— Между сесиите идвам насам два-три пъти в годината, заради кампаниите.

Разбиващите се в брега вълни сякаш излъчваха белезникаво сияние. Стори му се, че вижда светлините на танкер близо до хоризонта. Някъде зад тях се надигна далечният вой на сирена.

— Разбрах — каза Глицки.

Ръцете й обвиха кръста му.

— Много ли ще ти е неприятно да ме прегърнеш за минутка?

Притисна се силно в него, усети тръпката в тялото й.

— Студено ли ти е?

— Не е от студ. — Той не я пускаше. — Човек все си внушава, че няма нужда от това — прошепна Лорета, като че на себе си.

— Знам.

— И успява, по принуда.

Глицки не смееше да каже нищо.

— Ъхъ.

След малко ръцете й се отпуснаха. Той се дръпна. Дори в слабата светлина на луната и уличните лампи видя влажния блясък на очите й. Усмивката й изчезна, преди да се появи.

— На сенаторите им е забранено да плачат. Има го в клетвата.

Той докосна бузата й.

— Толкова ми се иска да останеш при мен.

Той поклати глава.

— Нали сама каза, че не може. Трябва да отделиш време за Илейн. Тя има нужда от теб. И аз съм длъжен да се отбия в службата, да проверя обаждал ли се е Фаръл… да не говорим за четиринайсетте записани съобщения, които опитното ми полицейско око вижда на индикатора в телефонния ти секретар. Май и утрешният ден ще ни се стори дълъг.

Стояха на входа.

— Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?

— Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.