— Той _не лъже_. Татко, той _не е_ направил това.

Уес изкриви устни.

— Поне някой ти вярва.

Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.

— Но не и ти, а?

Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.

— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?

И пак гласът на Мелъни от кухнята:

— НЕ, НЯМА!

Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.

Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.

— Майната ти, Уес…

Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.

Кевин мъчително се надигна от стола.

— Мел, да си ходим.

Уес каза безизразно:

— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.

Мелъни, от вратата:

— Какво?

Кевин я изгледа втренчено.

— И той не ми вярва.

— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?

— _Няма значение_ дали му вярвам, не е в това въпросът…

— _Само това_ има значение, Уес. Затова съм тук.

Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.

— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?

— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.

Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.

Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.

— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.

Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.

— Що за човек си ти?

Уес надигна кутийката.

— Какъвто съм, такъв съм.

— Хайде, Мел, да се махаме.

Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.

— Къде отивате?

Мелъни бясно се извъртя.

— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?

Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.

— Права си, какво ме засяга?

— Отивам да се предам — каза Кевин. — Писна ми.

— Кевин! Не можеш!

Той вдигна рамене равнодушно.

— Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.

— Кевин, някой ще те убие…

Уес вече беше прав.

— Защо просто не се измъкнеш от града?

Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.

— Точно това му повтарям.

Уес вдигна пръст.

— Права си.

Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.

— Ще отида там, ще им кажа истината…

Уес се разсмя.

— А, страхотно! Кевин, ти си велик. — Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. — Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?

— На мен — натърти Кевин.

С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.

— И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?

Мелъни застана между двамата.

— Кевин, той има право. За колата. Не можем…

— Ще ви дам моята кола — предложи Уес, — но, за Бога, просто се разкарайте от този град. — Заговори по-кротко. — Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. — Кевин неволно завъртя глава нататък. — И искаш да се пльоснеш насред всичко това?

Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.

— Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…

— И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?

— Остави го, Кевин… Да се махаме…

— Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…

— Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.

Кевин изчака да си поеме дъх.

— Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?

— Щом казваш…

— Мамка ти…

Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.

— Долу!

Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.

— Уес, ти си скапаняк.

Той отстъпи крачка-две.

— Не съм.

Очите на Мелъни приковаха погледа му.

— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.

Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.

Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.

— Заспал е дълбоко — каза тя.

— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.

Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.

Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.

Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.

И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. _Единствената_ причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.

— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.

Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“