Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.

Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.

Бе пропуснал началото — линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.

Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.

Чака Кевин цял час, но момчето не се появи. Уес мина с колата през парка „Голдън Гейт“, пийна една бира „Фостър“ и подремна в градинка, по-далече от палатковите лагери, никнещи като гъби на всяка равна площадка. Отби се в закусвалня на Девето Авеню, за да хапне пирожки и накрая влезе в „Шамрок“, малко преди седем. Реши да пие по-полека. Бе облякъл тениска и широки кафеникави шорти и с тази мъгла наоколо се убеди, че е сбъркал. Щяха да му се смръзнат и костите, ако му се паднеше лошият късмет все пак да се прибира вкъщи. На фланелката изпъкваше надпис — „Попитай някой, на който му пука“.

Уес Фаръл беше на петдесет и три години. Допи си чашата и лекичко потропа по плота, за да привлече вниманието на Макгайър, когато прекъснаха новините по телевизията за извънредно съобщение:

„Току-що получихме потвърждение, че в избухналите с нова сила безредици южно от «Мишън» наистина е загинал районният прокурор Кристофър Лок. Изглежда не са верни предишните съобщения, че сенатор Лорета Уейджър също е ранена, може би мъртва.

Двамата са отишли със служебна кола до мястото на инцидента, за да преценят положението. Лок и Уейджър са афроамериканци и предимно бялата тълпа излязла от контрол точно в момента на пристигането им. Все още не знаем подробностите, но както изглежда, когато колата им се отдалечавала, някой стрелял. Сега ще ви покажем мястото на живо, там е Карън Уолъс, която работи неуморно вече две денонощия. Карън, много ли е зле при тебе?“

„Доста зле, Том…“

Гледката наистина беше тежка. Карън стоеше на фона на разгарящите се от вятъра пламъци. Повечето хора се бяха махнали навреме, само по някоя сянка притичваше зад репортерката. Камерите уловиха неколцина войници от Националната гвардия, напредващи с готови за стрелба оръжия по озарените в червено улици. Над главите им горяха няколко съседни сгради.

— Още едно?

Уес отмести погледа си от телевизора. Убили са районния прокурор Лок! Е, не го засяга. Както и проблемите на Кевин. Сам му се обади, а после никакъв го нямаше. Кимна на бармана. През последната година доста често навестяваше „Шамрок“ и почти се сприятели с Макгайър.

— Ами, да, сипи ми. Ти искаш ли нещо, Моуз?

Уес си бе изпразнил джобовете върху барплота — банкноти, монети, ключове. Побутна купчинката към Макгайър.

Барманът каза, че няма нищо против да глътне няколко капки „Маккалън“ и Уес го подкани да си налее едно голямо. После посочи екрана.

— Видя ли това? Убили са районния прокурор.

Макгайър поспря за миг, погледна и се заслуша. Тръсна глава и даде воля на собствените си мисли.

— Не биваше да имаме бебе. Как да го отгледаме в тази гадост?

— На колко е?

— На три месеца.

Уес не се сети какво да каже. Да, бяха почти приятели, но не бяха разменили и десетина думи за личния си живот. Предполагаше, че децата на Макгайър са вече в пубертета. Но бебе на три месеца? Барманът се вглеждаше в телевизора.

— Мислиш ли, че още ще се разпали това нещо?

Фаръл кимна.

— Да, стана току-що. — Чукна с нокът по ръба на чашата си. — Първото ми дете се роди през 68-ма. Помниш ли я оная година, Моуз? Мартин Лутър Кинг, Боби Кенеди, Чикаго, най-голямото блато във Виетнам, Никсън стана президент. Най-лошата година в историята на Америка, прав ли съм?

— Само че аз бях там. Във Виетнам, де. Доста неща съм пропуснал.

— Ъхъ, значи повярвай ми, като ти казвам, че бяхме вече на дъното тогава. Помня, че с Лидия се чудехме за същото. Как посмяхме да дадем живот на дете в такъв свят? А ето ги моите хлапета, по на двайсет и няколко години, време им е и те да се чудят. На всички се случва. Като станат на три-четири години, вече не се питаш. Ама на три месеца… сигурно ти е трудничко.

Не искаше да добавя, че и да са на двайсет години децата ти, пак не е празник, особено ако вече почти няма за какво да си говорите, но и това беше сред нещата, които отпъждаше от мислите си. Дойде тук да се поразсее — това бе неговото желание, цел, стремеж. Но Макгайър си знаеше своето.

— Ако още някой черен предаде Богу дух, всичко ще гръмне. Да бях затворил, да си стоя вкъщи при жената и бебето. — Пийна още от уискито. — Ако нещо бъркам, поправи ме, но черните убиват бели всеки ден, пък никой не се бунтува.

— Тъй си е, само че не ги линчуват.

Внимаваше да не говори излишно. В града и без това бушуваше достатъчно омраза, нямаше намерение да се включва в играта.

— Прав си. Ей, чуй ме само, плещя като някакъв фанатик. Още малко и ще поискам да линчуват оня нещастник Ший, та да изравним сметката.

— Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.

— Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.

— _Ако…_

— Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.

Фаръл опря чашата в устните си.

— Винаги има място за съмнение.

— Ти видя ли снимката?

Уес кимна.

— Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.

Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.

— Тогава кой?

— Не знам.

Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.

— Да ти повикам ли такси?

— А, не, колата ми е зад ъгъла.

Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.

— Ще ти повикам такси. Аз плащам. — Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. — Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.

— Макгайър, мога да си карам колата.

— Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. — Подвикна към другия край на малката зала. — Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.

Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.

— Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.

Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.

— Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.