— Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.

— Положението е твърде далече от нормалното.

— Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.

— Ами точно такова нещо имате.

Глицки изчака.

— Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.

— В районната прокуратура? Но как е станало?

И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно — полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.

— Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга — натърти Ригби. — Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.

— Още преди да са знаели името му?

— Ами _решили са_, че това е човекът.

— Кой? Лок ли е решил?

Ригби кимна.

— Лок, кметът, сенаторката.

— И сенаторката?

— Лорета Уейджър, на живо. Долетяла рано-рано. Досещам се, че тя е пробутала идеята на кмета — да предложи Ший на тълпите. Да насочи вниманието към него, после да се похвали с ареста, да възстанови доверието на черната общност и да заличи обидите. После правосъдието ще си го поеме. И сега ми казвате, че сме го спипали, нали така? Онзи Ший?

— Пратих няколко коли да го приберат. После ще се тревожим имаме ли заповед или не.

— Добре тогава, значи сме си свършили работата.

Глицки прехапа устни, чудеше се на времето, което му отдели началникът. И на откровеността.

— Ами ако тръгне накриво?

— Кое, работата ли?

— Не. Ако приберем Ший, а хората навън пак си беснеят?

— Лорета Уейджър твърди, че няма да стане така. И кметът е готов да се обзаложи. А Крис Лок си е заложил поста на това.

Не точно този отговор търсеше. Глицки каза:

— Бих искал да си поприказвам с фотографа.

— Ами той е долу. На разположение.

След като прояви снимката в тъмната стаичка и пришпори към сградата на KPIX, Пол Уестбърг въобще не помисли да се прибере вкъщи. Беше невъзможно дори да подремне.

Предложиха му петстотин долара за снимката и правата над нея, но той бе изучил всички подробности около случая с Родни Кинг и любителския видеозапис. Мечтата на всеки фотограф и оператор. Представяше си как и него ще сполети такъв щур късмет и кроеше как точно би се вкопчил в шанса. Ето, че му се случи. Накрая отстъпи за две хиляди и петстотин долара, но си запази световните права.

В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.

Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, _беше там_ — на първото стъпало към известността и славата.

Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.

Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка — без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.

Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.

Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката — как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали _видя_. Точно това се случи.

После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!

А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.

„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“

Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:

Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?

Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.

В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?

О: Да.

В: Как разбрахте, че правеше точно това?

О: (Пауза.) Беше очевидно.

В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.

О: _Беше_ нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.

В: Добре. А после?

О. Какво после?

В: Какво се случи после?

О: Направих снимките. Две.

В: С кратка пауза помежду им?

О: Да.

В: Проявихте ли и другата?

О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.

В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект — нефокусирана, тъмна или нещо друго?

О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.

В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?

О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.

В: Значи използвахте светкавица?

О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.

В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?

О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.

В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?

О: Той _наистина_ дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.