Почти пълната луна надничаше през обагрените в оранжево облаци и над дърветата се виеше черен дим. От високоговорителите се носеха кубински любовни песни, докато Виктория водеше Стив по пътека от корали към един хълм над горичката. Изведнъж грейнаха хиляди ярко осветени светлини и превърнаха полетата с авокадо в пазар на коледни елхи.

— О, виж!

— Брус мисли, че така ще стопли дърветата — каза Виктория. — Изкупи всички коледни лампички от Орландо до Кий Уест.

— Умен е твоят Бигбай.

— С нищо не те превъзхожда.

— Има само няколко милиона. И теб.

— Кое от двете според теб е по-важно за Брус?

Въпросът изненада Стив. Беше му забранено да обсъжда отношенията им с Бигбай.

— Не мога да отговоря вместо него. Мога да кажа за себе си.

Думите му увиснаха във въздуха, уловени като в капан, както димът във варелите. След миг тя каза:

— Продължавай, Соломон.

— Студено ми е, да се връщаме.

— Насам — тя го хвана за ръка.

— Къде?

Не му отговори, а го поведе по пътеката към лагуната.

— Ако искаш да се къпем голи, забрави — каза той.

Две горящи факли бяха забити в земята пред входа на бамбуковата хижа до водата.

— Ела — подкани го тя. — Тук е завет.

— Да, става за ловната дружинка на индианците микосуки.

Той се поколеба на входа, а тя се пъхна вътре. Почуди се.

„Какво ставаше, по дяволите? Разходката. Хижата. Натискаше ли му се? Или тълкуваше погрешно сигналите?“ Без съмнение мозъкът му беше замъглен от вечерята му с „Джак Даниълс“, „Тиленол“ с кодеин и фъстъченото масло.

— От какво се боиш? — гласът й идваше от сенките вътре в хижата.

— От теб.

— Какво си мислиш, че ще стане вътре?

— Ако бяхме на петнайсет, щяхме да се гушкаме. Но не сме, така че вероятно те е обзела предсватбена треска и понеже съм ти приятел, искаш да си поговорим. „Харесвам това у Брус“ и „Не харесвам онова у Брус“. Честно, Виктория, мога да мина и без това.

— Ами ако искам да се гушкаме?

— Ами шефът? Той е огън момче.

— Познавам те, Соломон. Не се боиш от него. Боиш се от самия себе си.

Стив усети нещо студено и мокро да пада на челото му. _Това пък какво беше?_ Той се обърна назад към гората. Озареното в оранж небе беше осеяно с бели точици.

— Вали сняг!

— Невъзможно!

Тя се втурна навън. После за негова най-голяма изненада направи пирует и се разкрещя от радост, като изплези език, за да улови снежинките, които се виеха около нея.

— Страхотно! — По високоговорителите Бени Море пееше нещо в ритъма на болерото. — Вълшебно…

— Нетрайно — каза той, докато гледаше как снегът се стопява веднага щом падне на земята.

Бени Море пееше: Eres tu flor carnal de mi jardin ideal.

— Толкова е красиво! — Тя се понесе в такт с музиката, дългото й кожено палто се развя, снежинките се виеха, следвайки порива на вятъра. — Де да знаех какво пее.

— „Ти си цветето на насладата в съвършената ми градина“ — каза Стив.

— На мен ли говориш, момче?

— Това пее. Горе-долу.

Те се заслушаха. Eres tu la mujer que reina en mi corazon.

— „И владееш сърцето ми“ — каза Стив.

— Пак ли песента?

— Естествено.

— Говорил ли си някога така на жена?

Какво можеше да й каже? Че е красива и умна. Че уважава ценностите й, почтеността й, дори проклетата й нравственост, на която се подиграваше, но на която вътрешно се възхищаваше и завиждаше? Че го привлича заради всички тайнствени причини, които побъркват един мъж?

— Не — отвърна той. — Не съм говорил.

— Но си се чувствал така?

— На какво си играем, Вик? Да видим как Стив ще забие ножа в собственото си сърце?

— Владяла ли е някоя жена сърцето ти? Владее ли го сега?

— Защо да ти отговарям? За да се целунем? И ти да избягаш?

— Кой казва, че ще избягам.

— Не го прави! — Той беше нарушител. Нарушаваше чужда собственост. С чужда жена.

Тя тихо каза:

— Вечерта, когато се целунахме, не каза ли ти „Отдай се на порива, да видим къде ще ни отведе“.

— Поривът ще ни отведе до никъде. Ти имаш други планове.

— Такъв глупак си, Стив Соломон! — Тя сложи ръка на врата му, придърпа го към себе си и целуна подутата му долна устна.

— Ох!

— Боли ли?

— Повече отколкото си мислиш.

— Бъди смел.

Целувката й беше ефирна като снежинките. Той не й отвърна. Нямаше да извърви отново същия път: надежда, отхвърляне, болка. Тя го изкормяше, както ловец изкормва елен.

Устните й се преместиха, нежни като листенца на роза, по бузата му. Усети топлия й дъх на ухото си, по врата си. Отново го целуна, после прокара пръст по челото му, около очите, по дължината на носа му. Като че ли искаше по-късно да го нарисува.

Главата му се замая, понесе се със студения бриз и снежинките, светът му излезе от оста си на въртене. После, без да го иска, той отвърна на целувката й. Нежна и изпълнена с копнеж целувка. Дори и главата му да пулсираше, дори и устната да го пареше, той вече не усещаше болката.

Пламъкът на факлите ги топлеше и хвърляше сенките им върху стените на хижата. Стив чу как Бени Море им пее:

— _„Mi passion es rumor de un palmar.“_

Докато Виктория го въвеждаше в хижата, той измърмори:

— Страстта ми е в шепота на палмите.

— Песента ли?

— Аз — отвърна той.

Хижата беше пълна с бали слама, някои от които се бяха разпилели по пода. Не съм го планирала, помисли си Виктория, свали дългото палто и го постла върху сламата. За първи път живееше за мига и се оставяше на чувствата да я водят. Стив я привличаше и беше престанала да се пита защо.

— Но погледни го само — толкова уплашен и объркан! Свали ципа на якето му, знаеше, че тя трябва да води. Издърпа ръкавите на сакото, разкопча ризата и прокара ръце по гърдите му.

— Искам те — прошепна и го целуна отново.

Той измърмори нещо, но лицето му беше долепено до шията й и тя не можа да го чуе. Едната му ръка се пъхна под пуловера й и тя усети, че сутиенът й се разкопчава, после и двете му ръце бяха на гърдите й. Миг по-късно пуловерът и джинсите й се търкаляха някъде с неговите дрехи в сламата, сама събу дълбоко изрязаните си бикини, защото не можеше да го чака повече.

Поемаше си все по-дълбоко и по-бързо въздух, докато устата му се спусна по врата й, заобиколи и двете гърди и се спря на едната от тях. Усети как се притиска към нея, твърд и възбуден, и го погали, от което той изстена. Докосна я нежно, настоятелно, вкара го леко. Тя отново го целуна — трескава, дълбока, нетърпелива целувка.

— Искам те в мен — прошепна тя в ухото му. — Сега!

— Вече?

— Играем си от седмици. Сега!

Той проникна в нея и тя уви крака около него. После се изви назад, гъвкава като котка, тялото й се надигна, за да посрещне неговото.

Стив чуваше как собственото му сърце бие някъде отдалеч, макар че ясно чуваше нейното. Изпи я с всичките си сетива. Извивката на врата й, пътеката на гръбнака, гладката коприна на сляпата улица под пъпа й. Целува я, гали я, опитва я.

Поне в този момент не страдаше от угризения, потънал във вечния ритуал. Винаги бе смятал, че във всяка нова среща отекват спомени от предходните. Но сега не беше така. Тази беше нова, беше различна от всички останали.

Свърши със силата на експлозия, заби пръсти в скалпа му, дърпаше го за косата, стискаше го здраво, сякаш щеше да падне от края на света. Миг по-късно и той експлодира и тя усети как ударната вълна я разтриса, спазмите се разляха като топли вълни.

И тогава, още в нея, като се поклащаше леко и изсмукваше всяко късче от удоволствието толкова, колкото траеше то, той промълви:

— Обичам те, Виктория. Наистина те обичам.

38.

Сутринта след блуса

— Къде са кифлите? — попита Марвин Умника.

— Нямаше. — Стив отвори книжната кесия и извади четири хрупкави италиански франзели. — Купих мишети.