Пикапът кривна вдясно, качи се на бордюра, смачка една пощенска кутия и се заби в едно дърво. Стив полетя към страничната мантинела. Приземи се с главата напред в един храсталак. За миг всичко притъмня. В следващия момент усети няколко неща едновременно.

Очите му отказваха да фокусират, задникът го болеше и от носа му течеше кръв.

— Не разбирам. Защо ще разбиваш къщата ми? Какво търсеше?

— Питай тъпата си сестра. Ако още можеш да говориш, когато приключа с теб.

— Не го наранявай, Руф — извика Джанис.

— Мамицата му! Той ми разбрица мозъка.

— Ти си разбрицан по рождение — отвърна Стив.

Тигпен пристъпи към него. Стив знаеше, че има само един шанс и толкова. Погледът му започваше да се фокусира, но пулсиращата болка в главата се засили. Тонове пясък се блъскаха в черепа му всяка секунда.

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика.

„Още малко. Още една крачка.“

Боби се хвърли напред и сграбчи Тигпен за краката.

— Не! — извика Стив.

Тигпен цапардоса Боби по лицето и го хвърли на земята.

— Пипнеш ли го още веднъж, ще ти откъсна главата — рече Стив.

— Опитай — изхили се Тигпен.

Боби клечеше в пепелта и притискаше едното си око.

— Всичко ще бъде наред, хлапе — обеща му Стив. — Тръгваме си след минутка.

— Друг път!

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика, мина му точно покрай ухото. Понечи да го сграбчи. Стив се наведе на една страна и хвърли пепел в очите му.

— Шибана гадина!

Тигпен захлупи с ръце очите си и Стив го ритна право в слабините. Той се приви на две, Стив сплете пръсти, замахна с две ръце и го цапардоса по носа, чу се как хрущялът изпраска и от носа на Тигпен бликна кръв. Той се свлече на земята, стенейки, с едната ръка се държеше за носа, а с другата за чатала.

Стив закуцука към пикапа и се облегна на него.

— Джан, какво, по дяволите, правиш?

— Исках само да видя Боби за малко. Нямаше да го нараня.

Кафеникавият пес тичаше с лай надолу по улицата.

Мъж със забити в челото парчета стъкло слизаше от пикапа, по лицето му шуртеше кръв.

Боби се затича разплакан към Стив.

Една дебела жена с бабешки очила се втурна след него, викайки го по име. Имаше тъмна мазна коса, хваната отзад на конска опашка. Докато тичаше, гърдите й се люлееха под тениската с надпис „Блажени са мъртвите“. Гласът й му докара смътни неприятни спомени.

— Джан?

— Аз съм, Стив — отвърна Джанис Соломон.

— Тогава значи съм умрял и съм отишъл в ада.

— Още не — каза мъжът. Беше на три метра, с крик в ръката. Руфъс Тигпен. Бръсната глава с белег на черепа и със злобно като на невестулка лице.

— Мислех, че си в затвора, Тигпен.

— Пуснаха ме, говно такова. Дадоха ми триста долара и мотелска стая.

— Показаха ли ти как се използва тоалетната? — Стив с мъка се изправи на крака, стиснал шепа пепел от земята. Не мислеше, че Тигпен го беше видял, очите му бяха целите в кръв. Стив беше уплашен, но не за себе си. Щеше да оцелее, ако го пребият, но Боби едва ли щеше да оцелее, ако го отвлекат.

Тигпен размаха дръжката на крика.

— Имам да ти връщам, шибаняко.

— Да, да. Вече за втори път ми го казваш. — Какво му беше казал в кабинета на Амебата? „Имам да ти връщам, шибаняко“. Имаше нещо в този израз… и в гласа… И в начина, по който стискаше дръжката на крика… И тогава му просветна. От някакво дълбоко и тъмно място, като леден канал.

— Ти си бил, Тигпен! Същото ми го каза и на кея: „Имам да ти връщам, шибаняко.“ Ти си мъжът с крика и бедния речник.

— Трябваше да те удавя тогава, когато ми беше паднало — отвърна Тигпен.

Боби се спусна към Стив и го прегърна с две ръце.

— Може ли да си вървим у дома, чичо Стив? — Не искаше да погледне към майка си.

— Разбира се, хлапе.

Тигпен се изправи на едно коляно, като мърмореше нещо за божия меч и отново се свлече в пепелта. В далечината се чу вой на полицейска сирена.

— Щях да върна Боби, честно — заекна Джанис. — Нямаше как. Руф не иска да го вземем с нас.

— Къде отивате?

Джанис оправи опашката си.

— Където и да е. След като делото за Боби приключи. Този адвокат, Цинкавич, ни измъкна от затвора, за да му помогнем.

— Ти ли ще свидетелстваш срещу мен? Какво ще кажеш, че като дете съм загубил колекцията ти от Барбита на покер?

— Че си агресивен, нестабилен и използваш дрога. Че си ме пребил, когато си отвлякъл Боби. Че ще е по-добре държавата да се грижи за него.

— Цинкавич вярва ли на тези глупости?

— Казах му, че познавам дилъра ти. И че мога да направя така, че да те арестува за притежание на наркотици в съдебната зала по драматичен начин.

— И как щеше да го направиш? — Но още докато думите излизаха от устата му, той разбра. — Тигпен не проникна в къщата ми, за да краде, нали? Подхвърлил е нещо.

— Метанол на прах в подплатата на куфарчето ти. Но ти се прибра много рано. Прееба всичко.

— Господи, Джанис, това е много долно, дори и за теб!

— Затова сега искам да поправя стореното.

Сирените се чуваха по-силно.

— Побързай тогава — каза Стив.

Тя явно се опитваше да си събере мислите. Двайсет години с различни прахчета, хапчета, треви обръщаха наопаки мозъчните клетки.

— Искам да ти предложа една сделка, Стив. Колко струва за теб малкият ми Боби?

— Всичко, което имам, плюс всичко, което мога да изпрося да взема назаем или да открадна.

— Горе-долу и аз толкова си бях намислила — отвърна Джанис Соломон.

9.

Законите на Соломон

Никога няма да наруша закона, да наруша правната етика или да рискувам да ида в затвора… освен ако не е заради някого, когото обичам.

36.

Колко струва един мъж

Студен вятър свиреше в клоните на дърветата с авокадо, Виктория потръпна. Беше й студено, макар че носеше дълго до глезените черно кожено манто върху кашмирен пуловер и джинси. Надяваше се, че Брус няма да каже нищо за кожата. Трябваше да се радва, че не беше извадила някоя от лисиците на майка си или шапка от норки.

Къде беше той сега?

Стоеше насред работната площадка на фермата, гол участък от пет акра между две горички с авокадо. Трактори пълзяха и хвърляха пръст. Камиони, пълни със слама, се клатушкаха между редовете дървета, последвани от работници с вили и лопати, които си приказваха на испански. Генераторите ревяха, докато мъжете зареждаха преносими лампи и нагреватели. В съседната горичка пръскачките с въртящи се рамене от по двайсет метра се въртяха в кръг до безкрай. Черен дим се виеше от варелите и огромни пърпорещи перки разпръсваха топъл въздух в горичките. Слънцето беше залязло преди час и ниските скупчени облаци просветваха в сюрреално оранжево от огньовете, които горяха във варелите.

Къде бяха те?

Брус щеше да е зает цяла нощ и тя се радваше, че ще прекара повече време с момчетата Соломон. Може би Боби щеше да им помогне за анаграмата „И сега жената е довършена“.

Какво е искал да каже Чарлс Барксдейл?

Дали не казваше нещо за Катрина, което биха могли да използват?

От високоговорителите по стълбовете звучеше някаква песен с афро-кубински ритъм. Трябваше й секунда, за да си спомни името „Маракаибо Ориентал“. Тя се поклащаше в такт с музиката, най-вече за да се стопли, когато видя Стив и Боби да се приближават към нея, изниквайки от тъмната мъгла.

— Боже мой, Стив, какво се е случило?

Той опита да се усмихне с подутата си уста. Цялото му лице беше покрито с кървави драскотини, сякаш побесняла любовница го бе издрала с нокти от челото до устата. Виктория погледна Боби, видя синката — с цвят на зряла слива — под дясното му око и забрави за Стив.

— Боби!

— Сбихме се малко — отвърна момчето.

Виктория внимателно го хвана за брадичката и разгледа подутината.

— Боли ли те?

— Малко — бързо отвърна той. — Няма нищо страшно.